PR Търси Жена

Въпреки не особено честото обновяване на блога, реших че е време от сериозния, сдухващ, меланхоличен, slice-the-wrists тон, да преминем към нещо също сериозно, но с далеч по-адекватна тематика. А именно инициативата на Боби (Azzour) PR Търси Жена. Преди да сте помислили каквото и да е – не няма продуценти, няма смс гласове и съм повече от сигурен, че Митьо Пищова ще бъде restrict-нат от всякакви участия, въпреки че от историите му, явно питона му познава доста жени.

Преди няколко дни, Боби публикува в своя блог специален пост (http://11-am.org/2011/11/08/pr-wife/), съдържащ кратко видео, изработено на неговия личен компютър. С шеговит тон, то подканва младите дами да кандидастват в риалити шоуто на 11AM, носещо името „PR търси жена”. Критериите за участие, които г-н Петров посочва включват външен вид, кулинарни умения и възможност за интересно и „интелигентно” общуване. В допълнение към тези изисквания, отново с много хумор, е въведено и ограничение на типа заведения, които кандидатките посещават, като изрично се забраняват поп-фолк клубовете.

„Защо започнах този проект ли? Да кажем, че го направих, защото имам твърде много свободно време. А да, нека добавим и това, че съм креативна и забавна личност”, коментира духовито Боби. „Не очаквам никакви впечатляващи резултати, макар само за няколко часа, видеото да достигна до повече от 150 души. Правя всичко за смеха и приятните емоции! Ако пък постигна целта си – още по-добре!”, допълва той.

Младите дами, които проявяват интерес, трябва да заявят своето желание за участие  в коментарите на блог поста за проекта или да изпратят email на личната поща на г-н Петров, която се намира на адрес azzour в gmail.com. Към потвърждението за покриване на критериите, които инициаторът на проекта приема на добра воля, кандидатките трябва да добавят и своя снимка, която според видеото не трябва да бъде обработвана със софтуерът Photoshop.

Все още няма официален краен срок за подаване на кандидатурите, нито яснота за това как и кога ще бъдат обявени резултатите.

За повече информация, моля посетете 11AM (http://11-am.org), поста за старта на кампанията (http://11-am.org/2011/11/08/pr-wife/) или видео каналът на Боби в социалната медиа YouTube (http://www.youtube.com/user/Azzour).

Tender Sugar

Тютюнът тихо пукаше изпод носа й. Пламъчето блестеше скромно в тихата утрин, докато лекият дим се блъскаше в очилата й. Гледаше замислено към кафето си и не обръщаше внимание на ставащото около нея – не чу тихото изпсуване на един от, вероятно, редовните посетители, а от счупването на чаша дори и не трепна. Тя намаше цел, а единственото й желание се свеждаше до това от време на време да отмества небрежно някой случаен кичур, паднал над уморените й очи. Дори не беше желание – просто първичен рефлекс срещу външен дразнител, който я откъсваше от кротките размисли.

Гледаше тъжно към миниатюрната чаша с кафе и виждаше леките вълни по повърхността, оставащи след всяка малка глътка. Виждаше и танцът на бесния водовъртеж, оставащ след всяко едно машинално разбъркване. Закле се наум, че вижда захарчетата, които тъмното кафе поглъщаше и връщаше обратно на повърхността. Мисълта й отне по-малко то секунда и отново сведе тъжният си поглед към празното до нея място. Отново се замисли и този път за по-дълго. Беше забелязала, че когато се абстрахира от ставащото около нея, когато се изключи от света, живота й се превръща в една сива, спокойна права, по която винаги знаеше какво я очаква, но сивият облак, който току що погълна, започна да я изважда лека по лека от рутината, връхлетяла я последните дни. Погледна отново към празния стол и се замисли, дали пък не виждаше как прашинките се наслояват. Отпи отново от кафето и клепачите й натежаха, противно на очаквания ободряващ ефект. Една бистра сълза се плъзна изпод очилата и се търколи по премръзналата й буза. След малко нея последва още една, докато не се разплака съвсем. Така й се падаше, сама беше решила да кривне от сивита, позната пътека. Вече не помнеше какво я беше накарало да стори това, но беше и без значение, тъй като резултата вече беше на лице. Дръпна нервно от цигарата и се загледа разсеяно през прозореца, засремено опитвайки се да скрие сълзите си от хората в заведението, които до преди секунда дори не забелязваше.

Снегът бавно застилаше мрачните сутрешни улици. Тя се гледаше унесено нежния тъжен танц на снежинките и усещаше как лека по лека, отново навлизаше в познатото си състояние. До известна степен това я успокояваще. Там не мислеше, не се притесняваше и най-важното – не се чувстваше слаба. Не и силна, разбира се, но в никакъв случай – слаба. Черната среда на безличното ежедневие, от която всички се опитваха да избягат, тя чувстваше за своя и приветсваше с една прикрита ледена радост.

Запали нова цигара със същата студена грациозност, както преди десетина минути. Този път реших да се присъединя. Тютюнът тихо припука под носа ми, а парливият вкус обостри сетивата ми, а мръсният дим се разля в дробовете ми. Замислих се дали усеща същото като мен. Острият аромат на цигарата. Вкусът. Леката топлинка около пръстите. Надали. С този съвсем доброжелателен, а със сигурност и безкрайно вреден, жест, се надявах поне за кратко да я успокоя. Надявах се да погледне към мен, дори за секунда и да разбере, че вероятно има поне един човек в бездушния град, който би могъл да разбере, а навярно и щеше да успее. Надявах се да види, че не е сама.

Напразно. Зад стъклата, очите отдавна бяха престанали да съществуват. Първоначалният празен поглед отново се бе върнал и то с още по-голяма сила от преди. Виждаше се само една бледа светлинка, отрязяваща мрачната ноемврийска сутрин. Светът й отново се бе свил до ръба на стола до нея. Кафето беше изчезнало – имаше само нещо, част от сутрешната й рутина. Бяха изчезнали и хората около нея. Ледената апатия отново беше завладяла крехкото й тяло и този път, вероятно за още по-дълго. Извади една смачкана банкнота от дамската си чанта и я хвърли с пренебрежение между полуизпитото кафе и изцапаната лъжичка. Погледнах я за последно, погледня и тя празният стол до нея и си тръгна.

Запалих умислено цигара. Тютюнът отново запука, а навън продължаваше да вали. Нямаше още 10 сутринта.

Sleeping wih ghosts

Следвани от седмиците и месеци, дните минаваха неумолимо. Бавно се точеха секундите, а колкото повече време минаваше, толкова повече намаляваха думите, погледите… Усмивката, от едно малко искрящи слънце, се бе превърнала в измъчена гримаса, родена от случайно срещнали се очи, нямащи какво да си кажат. След време дори това се превърна в едва блещукащ спомен.

Вървяхме бавно, монотонно и в синхрон. Лепкавата мъгла, обгърнала улиците, сгъстена от многобройните автомобили, беше прегърнала и нас в студения си захват. Сива неделя, в сивия, пълен с незаинтересовани призраци, град. Въпреки че вървяхме заедно, отдавна бяхме сами. Погледите ни бяха застинали право напред, сякаш внимавахме да не се спънем, а пламъкът в тях отдавна бе угаснал. Ръце, някога отчаяно тъсещи се едни-други, сега бяха дълбоко в ледените джобове на тънките якета. Очите, посивели от безразличие, отдавна бяха изгубили някогашния си пламък, чиято една-единствена искричка раждаше безбройните безсънни нощи. Нищо не беше останало. Празен като черупка, като че ли гледах случващото се отдалеч, докато дъжда настойчиво ме биеше, а ехото му кънтеше вътре в мен.

Най-накрая не издържах. Една кратка редичка от думи изпълзя през устата ми, без да успея дори да се усетя как. Гледах от милиони километри, как петте думи едвам се отделиха от мен, а този път дори не се опитах да ги спра.

- Защо изобщо беше с мен? – чух се да казвам. Стомахът ми се обърна, сърцето се разтича, колената ми омекнаха, а цялото тяло настръхна, подготвено като за удар в стена. Отговорът, макар и бърз, сякаш дойде след часове. Мъртвите сиви очи, пренебрежително бавно се обърнаха към мен и ме пронизаха като с кинжали. Да…пламък нямаше отдавна. Останала бе само бездушната пепел, като помен от това, което някога е съществувало. Сега всичко се беше сляло в едно, мръсно петно, което се бе разляло в очите й от край до край. Видях и болезнената гримаса, която вече се бях научил да мразя, да ненавиждам. Болезнена усмивка едвам откриваше перлените и зъби, които излеждаха гротескно на фона на бездушния поглед. Неприкрито съжаление и абсолютна искреност.

- Аз никога не съм била с теб. – отвърна кратко и спокойно. – Ти беше този, който беше с мен.

Едва изрекла тези думи, тя започна да се променя. Невидим вятър пое червените й коси и ги превърна в спирала, с която започна да си играе. Малко по малко започна да я развява все по-настоятелно и все по-неумолимо, докато накрая не се разплете и започна постепенно да избледнява. Секунди по-късно тя беше изчезнала съвсем. Далеч пред мен, в същия този сив град, видях една светлинка – същата, която преди време ме беше пленила, сега гореше за него. Нежната й ръка, която до скоро ме топлеше, сега гореше вплетена в неговата, а от така познатата гримаса нямаше и следа. Не бях очуден, а може би не бях и ядосан. Бях подготвен и въпреки това имах нуждата да побегна. Още на първата крачка обаче, краката ми не издържаха, а аз, безсилен, рухнах върху леделия тротоар. Желанието да се изправя, беше пропаднало по-долу и от мен самия.

Алармата вече звънеше повече от минута, докато размахвах неуверените си ръце в опит да я спра. Станах, измих се и тръгнах за работа. Слънце нямаше – на неговото място сега се стелеха лепкавите декемврийски мъгли и хрупащият сняг блестеше от бледата светлина на полуработещите улични лампи. Закрачих бавно и навъсено, убеден как точно ще протече днешният ми ден, следващата седмица и следващия месец…А както беше потръгнало, навярно и следващата година. Ходех бавно, докато времето все повече и повече се забавяше . Пролетта все още беше далеч, а млечната, тягостна мъгла все повече и повече ме изпълваше.

In the cold light of morning

Сепнах се. Събудих се бодър и трезв, сякаш току що бях минал през студен душ. Беше прекалено късно (или прекалено рано), за да е буден, който и да е нормален човек. Сумрак беше обгърнал улиците, а някъде далеч зад хоризонта, немощното слънце след около час щеше да започне да черви мръсното небе. Тишина беше обгърнала града – толкова силно, че ясно чувах монотонното тик-такане на часовника на ръката ми.Гладен съм, спи ми се, студено ли е? трябва да става скоро…Куп безумни мисли започнаха да препускат из главата ми, навярно родени от нерегламентираното събуждане. Сънувах ли?

Мислите обаче имаха невероятната дарба да кривят времето; факт, в който ежендневно бях започнал да се убеждавам от известно време насам. Ту забързваха ежедневието, то го намаляваха. Явно заради ранният час, мислите започнаха да се движат все по-бавно и по-бавно, докато не разтеглиха минаващото време като дъвка. Рязките отмервания на часовника, вече едва се долавяха в мъртвешката тишина. “Спряла ми е батерията” – улових една от флегматичните мисли. Изглеждаше ми логична до момента, който часовника не отмести стрелката си. Тик-такането се беше превърнало в едно бледо сърцебиене, далеч от интересите ми, далеч от мислите ми.

Изведнъж време спря напълно, а заедно с него и една мисъл, която ме мъчеше, като че ли от години. Все бях успявал да я прогоня. Ту в автобус някоя досадна баба я избутваше с огромното си туловище, ту на работа щтракането на клавишите я закопаваха дълбоко в бюрото. Сега обаче, обграден единствено от тишината и бледия сумрак, времето ни беше дало зелена светлина. Нямаше пречки, седях лице в лице с мисълта, която толкова старателно избягвах. Гледаше ше ме кротко, но приканващо. Право в очите.

Обърнах се и Я погледнах. Малка и нежна. Спеше спокойно между завивките, сгушена в себе си. Главата й беше почти изпаднала от възглавницата, в резултат на което косата и се спускаше от ръба на леглото, като червеникав водопад. “Не съм чистил, там…ще обере праха” – една мисъл се опита да се вмести в картинката, но бързо беше прогонена. Отново се обърнах към Нея. Ефирна. Сякаш се губеше из завивките. Ако решеше, като че ли можеше да изгуби някъде там, между гънките, къде нямаше да я стигна никога.

Гледах Я плахо. Отдалече. Времето продължаваше така упорито да не се помръдва, а с него и аз. Седях спокойно, почти апатично, едва ли не. Въпреки това обаче, неусетно се бях преместил на ръба на стола, а крака ми лека полека започваше да трепери. Мисълта продължаваше да ме гледа, с празните си, заповядващи очи, а аз продължавах да гледам Нея. “Ще го оставя за друг път” – казах си почти на глас. Картината ми харесваше. Легнах до Нея, а ръката й моментално се вплете в моята. “Друг път” – отново си напомних, докато виждах вече бледите очи на непоклатимата досадна мисъл. “Друг път…утре трябва да ставам рано”.

A year has passed since a wrote my note…

And you’ll have to stay tuned a little while longer…

Drove through ghosts to get here…

Слязох без да обръщам особено внимание къде, а и без особен интерес …Посегнах към вълшебния уред, който можеше да изпълни съществото ми с творчество, което макар и не мое, можеше да опише до болезнено позната степен състоянието ми. Времето спря, а с него сякаш и колите, хората, лицата. Времето спря и повече не погледна към мрачния пътешественик препускащ през полята му.

It’s in the water baby…Bite the hand that feeds…I’d break the back of love for you…

Погледнах в страни като по команда. Един самотен стрък от непознат, често срещан треволяк, усилено се противопоставяше на изненадващия вятър, излязъл преди секунди. Увиваше, усукваше се, превиваше се пред непрестанния порив на въздуха, който безпощадно циркулираше около мен и самотния жертвеник. Спрях се за секунда и помислих. Глупаво, бездушно растение. Ти нямаш идея за съществуването си. Нямаш идея от болка, от радост, от тъга и спокойствие. Нямаш идея от задоволство и от неговата липса. И все пак, стърчиш сред поляна от други малодушни, все пак, живи същества, който отдавна се бяха отказали от борбата и прегънали се пред мощта на летния ветрец, чакаха злата си участ, която със син комбинезон щеше да прекрати мъките им веднъж за винаги. Не, „глупавото бездушно растение” прекалено добре осъзнаваше грозящото го бъдеше, но напук на него стърчеше, надявайки се някой самотен странник да го откъсне, пренесе и посее в почва, в която можеше да вирее и да се радва. Глупаво растение…Проклет космос…опроверга ме за пореден път….

For you I must be strong…for I don’t know right from wrong….

Замислен и дълбоко засрамен от първоначалното си мнение за треволяка, секунди по-късно тръгнах отново по до болка познатият си път, застиган от същите коли, преследван от същия вятър. Пресичах познатите светофари, без интерес към сменящите се цветове, без интерес към механичните зверове, които безобразно бързо, можеха да сложат край на кратката ми разходка, заедно с хаотичните мисли. Роди се отново надежда, стрък след стрък се извисяваха сред видимо безкрайните поляни. А аз с празен поглед се мъчех да попия от надеждата, която струяха. Дали тя бе ме беше обгърнала и колкото точно бях успял да попия, щях да разбера в последствие. Усещах нещо друго обаче. Студената логика като че ли копаеше редовният си маршрут към съзнанието ми

…my brother he said to me…abandon naïve realism, surrender thoughts in cold precision…

…The children sitting in the trees, they turn to laugh at me, they tell me that I’m insane, but in my mind I know I’m to blame…

Стреснах се. Отвратителното чувство отново дълбаеше, а аз с кански усилия се мъчех да укрепя барикадата, зад която се бях установил. Влязох отново механично търсейки кутията, която евентуално щеше да успокои бушуващия океан от емоции и мисли, впрегнати хаоса, който ме изпълваше. Един дъх и отровната смола полепна в същността ми. Още един и мислите вече имаха ясно видим път. Още един и мислите вече имаха нов господар, който с радост ги поемаше и отправяше в нужната посока.

…втората до половина пуша, на първата и угарката…

Пиянската увереност се върна и аз отново закрачих гордо из вече спусналата се тъма. Отново не виждах нищо. Нямаше силуети. Нямаше хора, нямаше фарове, които да ме ориентират. Светлината беше изчезнала на а нейно място блестеше едва видимата луна, която надникваше иззад ъглите, толкова, колкото да не се ударя в тях. Пустият двор, който трябваше да прекося изглеждаше безкраен. Едновременно пуст и пълен с една наивна глъчка, която не достигаше до мен. Достигаше, ако трябва да съм най-точен, но отминаваше най-невъзмутимо, без да остави дирята на интереса. Live and let live. Вървях по своя предначертан път, напълно изключен от света, който се вихреше с пълна сила около мен, подклаждан от мутиращия глас на току що открилите огъня деца.

…your soul can’t hate anything, everything about you is so easy to love…

Седнах. Загледах се и се замислих. Безкраен ред от лампи се простираше пред мен, сякаш за да ми напомни за малкия стрък, занимал ме преди минути. Стояха самотни, несвързани, нелогично разпръснати из околността, борейки срещу врага, в плен на службата си, за която бяха издигнати. …see you at the bitter end…. Тъмнината, която буквално се стичаше над тях, пропускаше малка окръжност от светлина, която самотните стълбове бяха превърнали в малко укрепление. Също като стръка единак, те знаеха, че съществуването им е безсмислено. Само след часове, храната даваща им сила щеше да ги напусне, за да направят място на сила далеч по-могъща от бледите пилони, които одържаха фронта като за последно. Глупави, безсмислени същества, сътворени от още по-още по глупави такива като почит на деня, в който се чувстваха неуязвими…

The rage built up inside of me…fist in the air in the land of hypocrisy…

Мизантропската ми мисъл беше прекъсната. Две деца от живота бушуващия на метри от мен живот, бушуваха още по-весело точно под един стълб. Може би играейки на война или просто отегчени от семейната вечеря извън дома, се замеряха с клечки, камъчета, шишарки и всякакъв друг материал попаднал в полезрението им. Обикаляйки весело около самотната светла сфера, едното падна. Глух удар, придружен с дрънкане на нещо достатъчно ценно за детето, за да предизвика плач, само при мисълта за неговата загуба. За радост, до плач не се стигна. Чу се едно бледо вайкане, след което светлината, искряща от безумната сфера на върха на пилона се отрази в детското съкровище, правейки го почти моментално видимо…

Проклет да си космос…отново ме опроверга…

Accept the dawn to ease the fear, one day I will not be here…

Ashen clouds obscure my brain, doubts begin to turn to shame…

Scream with me

Bleed with me

Seethe with me

Sing with me

За момента отказах да мисля върху ситуацията. Опитах се да се скрия на удобното място, в черната част, там където винаги беше удобно, там където винаги беше спокойно и никога приятно. Един дъх и познатата апатия започна бавно да копае. Още един и се отвори още един тунел.  Третият поставите основата на още една пътека. В далечината два самотни лъча прорязаха небето. Колкото и да се въртяха, все оставаха далеч един от друг, занимавайки се с глуповатите си програмирани движения. След секунди се сляха и моментално оставиха своя блестящ белег на дъждовното небе. Грешка помислих си. След секунда от ново, след още няколко отново. Извърнах глава и отново се загледах в тъмнината пред мен, като се опитвах да не забелязвам влюбените лъчи (you’re the truth not I…). Самотна светкавица блесна точно срещу мен. Моментално след нея се усмихна и половинката й, сякаш се мъчеше да я догони. След няколко минути сцената се повтори. След известно време отново…Всяка една усмивка озаряваше околността с почти божия лекота. Тъмнината изчезваше и отново показваше красотата, която като че ли бях забравил за момента. С всеки един блясък сякаш се разкриваше още по-голяма сцена, очертавайки контурите все по- и по-видимо (look how they shine for you…). Красивото се върна отново…Майната ти космос…отново…

Hold dee door for ol’ hi dee ho, step to da rhthym on da ballroom floor, tip down your glasses and give me a wink…

Надежда. И още една и още една, още една. Изглежда усмивките бяха успели да разсмеят и така намусеното небе, което от смях се разплака, заливайки света с щастие, което 90% от хората не оценяваха. Погледнах отново. В същия момент усмивките прорязаха небето, а една лека оптимистична усмивка се прокрадна и по лицето ми. Отново видях красотата, отново видях слънцето. То все още стоеше на далечния си пиедестал, високо над хоризонта. Гледах весело, а леката усмивка прерасна в почти клоунска гримаса без дори да се усетя. Може би се приближавах,  а може би то се отдалечаваше. Щях да мисля по-късно. За момента виждах това, което ме изпълваше. Това, което ме радваше и осмисляше. А още малко и може би щях да съм пред него. Един дъх и свежия въздух изпълни съществото ми. Издишах и цялата гнилоч, която се беше вселила в мен, се изпари за секунда. Обърнах се и си тръгнах тананикайки си.

Staying awake to chase the dream…tasting the air you’re breathing in…

Нежна и прекрасна. Ефирна и неуловима красота обгръщаше ежедневието ми. Достатъчно тайна за да успее да се скрие от пошлостта стелеща се наоколо, но достатъчно видима, за да успея да се докосна до нея дори за секунда.

За пръв път, се чувствах жив, изпълнен с надежда и пазен от нежното було, което ме беше обвило. Съзнателно или не съзнателно. Разхождах се и гледах света около мен. Нямаше мръсотия, нямаше кал, нямаше я тази гадост, която стелеше земята, от време което вече не помнех. Всичко това беше заменено, подновено и изкривено от призмата на малката красота, на която се уповавах. Радвах се, дишах, живеех и виждах, света такъв какво исках да виждам. Такъв какъвто трябва да бъде и такъв какъвто всеки един човек, грешен или безгрешен заслужава да зърне дори за секунда. А аз, щастливецът, витаех там, достатъчно дълго, за да осъзная, че този свят не ми се напускаше. Независимо дали ме приемаше или не. Не бях в свят. Бях в една вселена от емоции, чувства и картини, породени от бушуващите урагани на две съзнания, между които така отчаяно исках да видя искриците. Потъвах все дълбоко, все по опиянен и като дете се опитвах да плувам. Да плувам, но не за да избягам. Да плувам за мога да усетя истинския ритъм на океана, в който се намирах. Исках го.

Another sun in distant skies

Дълго време седях сам. Заобиколен единствено от мисли, наблюдавах небето, отчаяно търсейки звезда, пред която да изкажа нуждите си. Дебнех звездата, която трябваше да ми покаже пътя, по който трябваше и да поема и, разбира се, пред който ще ме е страх да се изправя. Търсех тази звездичка, в чиито блясък може би щях да мога да се скрия от все така близкото слънце, което винаги оставаше една единствена крачка зад мен. Седях чаках и се надявах, като със всяка изминала секунда, добавях нов пласт към черупката от мисли, в която се изолирах така старателно напоследък.

Може би бяха минали часове…или дни…или седмици. Нямаше особено значение. Мислите и лудешките разсъждения, с които се бях обвил, вече бяха започнали да пречат както на нови желания да влязат от вън, така и на старите да излязат от вътре. Така, спокоен и недосегаем, удобно завит в апатията си, наблюдавах невидимата точка малко над хоризонта, до момента, в който той започна да розовее. Стреснах се. Разтърках очите си, не свикнали на всичко различно от нюансите на сивото, които се стелеха наоколо. Започнах да се убеждавам, че е резултат на умората от безкрайното, безцелно зяпане. Цветовете обаче започнаха да се преливат един в друг до такива невъобразими нюанси, каквито изнемощялото ми съзнание трудно би могло да излъже инатливите ми очи, че вижда. Малко по малко небето придоби вид, който бих могъл да назова. Започна да лилавее. Сякаш някое от хилядите божества беше решило да избие яда си върху невинния небосвод, оставяйки му синка с невъобразими размери. Докато мозъкът ми осмисляше информацията, картината отново беше започнала да се изменя. Не… не беше синка. Нито някой бог беше оставил яда си пред мен. Нещо ново се раждаше.

Все още не се виждаше, но беше достатъчно могъщо, за да издълбае малък процеп в черупката, в която се бях покрил. След секунди лилавата “синка” избухна в кърваво червена феерия, достатъчно ярка за да грабне вниманието дори на мъртвец. Цвят толкова наситен, почти нереален, заля сивото съществуване, а топлината, която излъчваше лека полека започна да топи студената логика, в която бях застинал. В аленото небе се появи една малка червена линия, която почти моментално се превърна в полусфера. Само след още няколко секунди един ярък диск, високо над точката, в която до скоро се бях съсредоточил, огря пустоща, която се простираше пред мен. Едно ново слънце започна да топи вековните ледове, които бяха сковали всичко пред погледа ми и от които старателно се криех. Едно ново слънце, стоеше още по високо, а топлината му започна да рони усилено, вече крехкото ми убежище.

Може би старото слънце все още беше зад мен. Не се обърнах. Не ми трябваше, а вероятно то още по-малко се нуждаеше от мен. Вече виждах ясно, без снежната виелица да ме бие в лицето – кършещите се стари дървета с унилите си вехти клони, напомнящи ръцете на смъртник; черната, мъртва земя, покрита с останките на миналото, която се простираше до където ми стигаше погледа. Но виждах и току що стопения сняг, който предлагаше надеждата за гробището, в което се намирах. Малките вадички се стичаха по корите на дърветата, а по диря си оставяха една малка следа, достатъчно голяма за да съживи мъртвилото. Спускайки се все по надолу, малката надежда стигна земята и бързо, която бързо я попи. На мястото където изчезна, обаче, се появи едно малко цветче, което започна да вирее бързо и упорито. Започна да вали. Всяка капка оставяше след себе си частица живот, който от своя страна хранеше една надежда, която видях далеч пред мен. Капка по капка, секунда след секунда. Това ми стигаше.

Навярно ако стигна до където исках, надеждата, заедно със слънцето щяха да са в друга сфера, все така далеч от мен. Навярно отново щеше да се наложи да се заключа в любимата си черупка от сковаващата апатия, към която толкова се бях привързал. Може би пък старото слънце да я удвои. А може би, когато стигна нямаше да има сфера. Това ми стигаше…

Станах и започнах да ходя…

Put millions of miles under my heels…

Вървях, пълзях и тичах. Спъвах се, падах и продължавах, без да обръщам внимание на раните, които се отваряха. Бягах и се опитвах да се скрия от онази топлинка, която никога нямаше да ме стопли, от онова слънце, което никога нямаше да блести над мен. С един необясним, сляп оптимизъм, се опитвах да се убедя, че друго слънце ще грее над мен някой ден.

-Жена ли е? – чух отнякъде. Глас, който сякаш се появи от нищото, пронизвайки съзнанието ми като кинжал. – Само жена е способна на това. – настоя гласът, като ме извади от обгърналата ме реалност и ме запокити в една изцяло нова. Нямаше го вцепеняващия студ, който ме тормозеше до скоро, нямаше ги и дълбоките преспи, които ми пречеха да вървя. Огледах се. Съществуваше само едно безвремие. Сиво, плътно и задушаващо. Без слънце, без ветрец. Без топлина и без студ, защото подобни понятия губеха измерението си тук.  Отново се огледах.

Намирах се като че ли в платно. В сива, недовършена картина. В творбата на една художничка, която отдавна се беше отказала от нея; която навярно и отдавна беше напуснала ателието. Но тя все още беше там. Виждах тялото й как се носи с една ефирна лекота, докато работи по новата си картина. Невидимо. Виждах косата й, която със същата завидна лекота се заиграваше с нежния ветрец. Невидима. Виждах и леката приветлива усмивка, с която омайваше света около себе си, и нежните й ръце, с които го оформяше. Чувах и искрения смях, с който го пронизваше по свое усмотрение. Но най-ярко всичко виждах очите й. Деликатни, искрящи, изпепеляващи, които следяха всичко случващо се около нея с един не гаснещ плам.

Но изпитвах и страх…Да не би тези невидими очи да се извърнат към моите, да видят през тях и да изхвърлят старото, изгнило платно. Да не би, поглеждайки ме тези очи да избягат още по-далеч, където все още ще мога да ги виждам от все така стареещата картина. Очи, които така жадувах да срещна и така старателно избягвах.

-Жена ли е? – разбуди ме старият глас, сякаш времето току що беше тръгнало.

-Сигурно е жена… – отговорих почти гласно като отново се умислих. Не бях успял да се скрия, а не бях успял и да избягам. Не от очите бягах, а тичах сляпо право към тях. Слънцето, топлината, веселите хора…всичко, което видях през стъклото онзи ден, не само не беше зад мен. Усетих отново, как със същата нелогична злоба, със същия безсмислен инат се забих право на същото място. Не можах да избягам. Независимо от всичко, дори не можах да се отдалеча.

-Сигурно е жена… – повторих си отново на ум, горчиво усмихвайки се на иронията във  всичко. Бягах непрекъснато, а изобщо не се бях помръднал. Седях си все така на същото място, в същата преспа, в същия студ. Все така близо и все така далеч.

…and on I read, untill the day was gone…

…и така започнах да вървя. Без цел, без посока, без логично оправдание защо да го правя или защо не. Просто се случи. Действие едновременно спонтанно и предсказуемо. От години го знаех и от години го очаквах, но когато моментът дойде, просто станах. Станах и тръгнах, като машина.

И това продължи дълго. Минутите се превръщаха неусетно в часове, часовете в дни, докато не стигнах един момент, в който самите сезони не започнаха да се размиват. Наблюдавах с  изумление началото. Чисто, искрено, току що родено. Все още непокварено от бродещата на около гнус. Непопарено от парещото слънце, което беше само на няколко месеца разстояние. Вървях и гледах зеленото как се опитва да се пребори не за територия, а само за да се изкаже. Да покаже на останалото, че на някой му пука достатъчно, за да се захваща с дейност, обречена на гибел още в зародиш. Но то не се отказваше.

Вървях и сякаш не бях аз. Не. Аз си бях, но краката не бяха мои. Умът беше мой, до такава степен, че да ми позволи да наблюдавам и обмислям ставащото. Колкото и красива, идеята на зеленината започваше да избледнява. Не че се отказваше. Напротив. Тя изнемогваше. Знаеше, че всеки е в състояние да я чуе, но не и да я разбере. Тя не се отказваше. Просто умираше, вехенеше сред настъпилата горещина от взимащите надмощие твърдоглавие и гордост, скрити зад маската на “разума”. Но нямаше какво да направя. Краката продължаваха да ме водят по пътя, който не съществуваше, към мястото, за което все още не знаех. В главата ми оставаха само жарките спомени от картините, на които имах честта да се насладя.

…и когато се умислиш времето като че ли престава да действа като време в общия смисъл на думата. Превръща в една безкрайна пързалка, по която се пускаш сякаш в будна кома. Усещаш се къде си едва като мозъка ти се умори да обработва всичко – независимо дали е било преди минути или месеци. Така вглъбен все още сновах неуморимо. Опитвах се, макар и напразно, да помогна на загиващата зеленина да предаде идеята си на идиотите, които сякаш от преиначено псевдо-уважение отдаваха почит на умиращ безумен старец, който за тях само говори безмислици. Но не успях да помогна. Не можех. Вече нищо освен ума и очите не беше мое. Исках да говоря, а не можех. Исках да спра, а не успявах. Когато усетих, че дори собственото ми дишане е автоматизирано, осъзнах, че вече е твърде късно.

Желанието на зеленината беше мъртво. Идеята й беше мъртва. Всяка една мисъл, която трябваше да бъде предадена, сега падаше упорито, стремглаво – като камък надолу към невидимата ми пътека. “До колене в смъртта” беше първото, за което се сетих. Машиналната ми походка потъпкваше всичко. Всяка една красива идея, всяка една добрина, започваше бавно и упорито да гние под подметките ми. Вече бях ядосан. Невъзможно е никой да не забележи всичко това. Невъзможно е никой да не забележи подозрителният човек, с налудничав поглед, вървящ в продължение на месеци и никой да не се опита да го спре. Но ето че беше факт. Като че ли самият аз не бях тук.

…отново се бях умислил. Не разбирах нищо. До началото на странната ми разходка, се мислех именно за човек на логиката. Търсех я навсякъде и се чувствах способен да обясня всичко, без значение колко глупаво щеше да звучи финала. Но тук не цареше логиката. Нишките и се бяха изгубили отдавна, вероятно под труповете на безбройните деца на зеленината под краката ми. А е възможно да не са съществували още като започнах. Вече нямаше значение обаче. Осъзнах, че с мъка движа и очите си. С нечовешки усилия погледнах запоследно към тъжната картина под краката ми. Но нея вече я нямаше. Беше заменена с едно ледено безразличие, което беше започнало да поглъща околността. Започнах да мисля, че за всичко е виновна Вселената. Тя винаги намира начин да се поправи. Понеже като нейни деца, ние сме идиоти, вероятно беше решила да ни даде още един шанс. Това трябва да е. Логиката отново се навързваше. Тя ни даваше шанс. Покри гнусната маса, в която се бяха превърнали красивите й идеи. Започна да се готви за новото начало. Дано този път чуем.

Размърдах си очите. Вече беше по-лесно. Сякаш се бях отпуснал. Размърдах и ръце, погледнах назад, спрях крачката. Отдавна не бях толкова учуден от ставащото. Вече се движех, мислех, гледах, скачах. Сам. Но радостта ми не след дълго премина в раздразнение. Беше студено. По-студено от най-студеното място, което помнех. Нямаше място за притеснение. Просто щях да повървя още малко, докато намеря някое уютно кътче, където да се сгрея. Все пак, кой знае колко време бях вървял. Още няколко метра надали щяха да навредят.

Без успех. С напускането на непознатият, който владееше тялото ми, студът все повече и повече заемаше мястото му. Вървях АЗ. По мое желание и все пак по принуда. Вървях. Вървях. Вървях…Премръзнал, изморен и изгубил желание за каквото и да е, бях започнал да приемам позицията, в която се намирах. Но тогава го видях. На фона на целия ужасяващ лед, който сковаше всичко, в далечината виждах слънце. Затичах се, без да се интересувам, че изнемогващите ми се мускули вече се предаваха. Тичах без да се замислям, защо това слънце не се усеща и най-вече защо не расте.  Удавник и сламка. Отново банален пример и отново възмжно най-точният такъв.

Да. Беше слънце. Грееше силно и хората му се радваха, сякаш не забелязваха ужаса, който се развиваше около тях. Бях наполовина прав. Да – имаше слънце, но не грееше. За да съм по-точен -  грееше други. Оказа се, че хората наистина не забелязваха виелицата. Не забелязваха и мен. Те бяха затворени като в снежна сфера, само че в нейния слънчев, весел еквивалент. Разбира се, опитах се да вляза. Започнах да се въртя като бездомник около нея. Колкото повече ходих, обаче, толкова повече сферата се увеличаваше. Обратно от където започнах. Отново вървях по мое желание и отново по принуда. Вече изнемогвах. Рухнах в една пряспа, достатъчно голяма, за да мога да се облегна на нея. Исках минутка. 60 секунди щяха да са достатъчни, за да подновя търсенето. Минутата, обаче, се оказа достатъчна за друго. Логиката се завърна с трясък. Пролука нямаше. Не би могло да има. Иначе целият околен студ би щурмувал за секунди увеличаващият, се с всяка моя стъпка, чужд рай. Отказах се…

…и така започнах да вървя. Без цел, без посока, без логично оправдание защо да го правя или защо не. Знаех, че не трябваше да съм тук. Докато вървях, една откъслечна мисъл мина през съзнанието ми…Безцелните ми опити, безкрайната разходка и нечовешкият студ бяха объркали измореното ми съзнание максимално. До там, че границата между реалност и сън не просто се размиваха. Те вече бяха в смес, съставящи пластове, които се простираха навсякъде. Имаше ли изобщо сфера? Още повече, не бях ли аз този в нея?