Return to Innocence

Странно е как за един ден, наистина човек може да се откъсне от всичко. От абсолютно всичко. Винаги съм мислел, че въпросните “Мисля да избягам за малко” са глупави клишета от сълзливи филмчета, които се включват, когато сценарият трябва да стане малко по-философски. Еми…в последните няколко години ми стана ясно, че тези работи не са само във chick филмите.

От години не бях ходил до село от ей така. Без да има някаква конкретна работа, без да има някакъв рожден ден, имен ден празник или каквото ще да е. Събуждаш се и си казваш “Еми ок…ще избягам за малко”. И с радост мога да съобщя, че наистина стана. Избягах и то с някакъв приказен кеф, който не ме беше застигал от години. Един цял ден, в който не се тормозиш за нищо, не мислиш за ежедневните глупости. Върнах с пиянски ентусиазъм в времето, когато най-голямата ми грижа беше дали ще успея да се скатая от обяд, дали вечерта ще има пържени картофи и дали най-накрая ще успеем да извършим героичният поход от отвъд моста, където принципно ни беше страх да ходим защото има кучета.

И всичко това се връща за секунди. Днес нито миг не прекарах във мислене за това какво е било; не съм се напрягал да си спомня какво съм правил. Всичко дойде с една неземна лекота, само при вида на познати хора, на познати места…всичко дойде буквално от едно дърво. Вървях си съвсем спокойно по пътечката към реката, когато видях Царската Ябълка в страни от занемарената пътечка. И тогава почувствах нещо, което не бях чувствал от 8-годишен хлапак. А именно смесеното чувство на страх и любопитство едновременно. Дървото, в чиято изгнила хралупа, живеещо нещо, което нито дишаше, нито мърдаше, но всяваше неописуем страх в детската ми душа. Нещо, което така и не разбрах какво, но колкото и да ме беше страх, като дете всеки път поглеждах все по-близо и по-близо, с надеждата или да превъзмогна страха си и да спечеля сърцето на най-красивото момиче в селото, или поне да видя какво е животното в хралупата, което със детска искреност бях кръстил змия. Еми не беше и змия, не успях да си превъзмогна страха, не успях да спечеля сърцето на красавицата… Естествено с времето логиката на дядо надделя…”змията” не беше змия, красавицата не беше красавица а 2ра братовчедка, а страхът си остана, макар да имаше логичното обяснение на възрастен. Сдухах се защото от цялата случна не бях осъзнал нищо. Дори тогава не ми беше кеф…възрастните ми бяха развалили авантюристичния дух, бяха развенчали митовете, в които толкова убедено вярвах. А всичко трябваше да направя аз.

И сега, когато след 12 години се приближих отново към вече умиращото дърво, отново усетих някакъв дълбоко заровен, едва доловим страх. Глождеше ме старото детско любопитство. Исках сам да видя, че “змията” не е змия…но нея я нямаше. В хралупата нямаше нищо освен отчупени изгнили клонки и парчета кора от дървото. Нямаше и помен от окото, което ме гледаше приканващо. Нямаше и помен от окото, зад което винаги мислех, че ако се приближа ще изкочат чифт зъби, които ще ме захапят без дори да отреагирам. Цялата хралупа сега се беше превърнала в някаква своеобразна гробница на детството ми. Един тъжен монумент на нещата, които винаги съм пропускал да разбера сам. Още по-лошо -  на шансът, който получавам винаги а пропускам заради един random букет от лесни оправдания.

Връщайки се, мислих много над това. Над миналото ми, над това какво предстои занапред, над очевидната символика в умиращото дърво. Докато умувах над всичките неща, съвсем логично си пропуснах спирката. Маршрутката ме остави на достатъчно известно място, за да е познато на всички, и на достатъчно забутано място, за да знам че НДК се намира на някъде си. Замислих се и за още нещо. Докато вървях по пътя, който трябваше да върне обратно в познатото осъзнах, че за пръв път от наистина много време, бях абсолютно сам. Нищо че имах телефон, нямаше да се обадя на никой за помощ така или иначе. Бях сам. Около минаваха хора с техните си проблеми, без да се интересуват, че аз нямам идея къде съм. Бях сам, без приятели, с които да се ебавам за състоянието си. Просто вървях убеден като дете. И всъщност беше кеф. За пръв път от години нямаше хора около мен, а на мен не ми беше кофти. Дори не ми се прибираше. Исках да не намеря НДК, да продължа по въображаемата пътека зациклил вече до болка на What if и да се прибера ,евентуално, след часове. Е не стана…с изненада открих, че наистина НДК е там където първоначално смятах. А със НДК се върнаха колите, хората, рейсовете, пътя към дома и естествено дома. Тъжно.

Утре ще ходя. Не знам как, не знам и кога, но разбрах, че ходенето ме успокоява. Помага ми да се фокусирам над себе си – нещо, което трябваше да направя преди години. А десетте километра пеш до НДК далеч не изглеждат нещо непостижимо… А вече е наистина време за промяна…

~ by GodForbid on August 5, 2008.