Как сладко с глупостта във мен си живея…

Така…пак ми се пише и пак не знам как да започна, че едновременно да звучи интересно, но и да загатва философската идея…Не ми и дреме особено, но е хубаво да има някакъв ред поне…както и да е..

Върнах се от море, а изобщо не трябваше. Изобщо не ми се връщаше. Всеки път когато се прибирам от море, нямам търпение да съм вкъщи, просто защото “Вкъщи” придобива смисъл на “край на дълго изморително пътуване, без грам сън”. Ако имах възможност изобщо нямаше да тръгвам. Този път обаче пътуването беше всичко друго, но не и уморително…не и изтощително…До такава степен, че дори се почувствах прецакан…Знаех, че ще се прибера, ще си почина и дори няма да ми е толкова кофти, че следващите 12 месеца няма да чувам вълните…Но не. Не бях уморен…исках още. Исках по някакъв начин, нещо да ме накара да позабравя малко морето.Но не…В момента, в който стъпих на Централна гара, усещах как вълните започват да ме гаврят.

А този път морето беше различно. Нямаше го бурното напиване, нямаше ги безкрайните нощи със family guy ебавки. Дори лиготията беше в някакви умерени граници. Морето беше различно. Някак си…философско, извисено…вълшебно. Море, което събуди у мен доста противоречиви чувства. Мисли, които до сега никога не съм мислил…или просто не съм успявал да ги уловя. Вдъхновения. Идеи…Истории, разкази, поезия…за вълни, за бъдеще, за приятелство, за любов…На няколко пъти се усещах как гледам на някъде и мислите в главата ми се преплитат, бушуват. И дори сега, когато уж трябва да съм се поокопитил от преживяното, пак не мога да формулирам като хората…Станах да поплувам, а вместо да се върна приятелите си, бирата, хавлията и покера, щъкнах към съседния пост. И след това към съседния, и към съседния, и към съседния. И след това до вълнолома, и след това до кея. Като стигнах до кея, реших да се върна. Но през цялото това време мислих. Над себе си. Мислех над вълните. И ровех из символиката на морето. “Ровех” всъщност е изключителна груба дума, която навява усещането, че съм търсил нещо със някаква злоба и упорство…Не…Просто си вървях и мислите се нареждаха малко по малко…

А на следващата вечер всичко си дойде на мястото. Всяка една откъслечна мисъл, която ме шибваше през лицето се напасваше със следващата…Става ми тъжно като видя разни хори, които гледат на морето като вода. Като на нещо неживо. Неодушевен предмет, както ни учеха едно време…Еми…кура ми ебати…Всяко нещо, което провокира чувство в теб, може да е живо. Може да носи душа. Мъртво ли е морето само защото не използва думи, за да те напсува за липсата на кураж, за слабата личност, която си? Мъртво ли е морето само защото не ползва думи, за да те похвали за усилията, които полагаш, за живота, който блика от теб? Еми…кура ми…живо е разбира се. Няма нищо мъртво. Има въпрос на преценка. Въображение. Желание да видиш живото.

А морето може да бъде толкова много неща…Толкова много…То може да е безкрая от щастието, в което можеш да гмурнеш. Може и да е океана на проблемите, към който те е страх да пристъпиш. Може да е спокойствие, може да е гняв, може да е радост, може да е тъга. Може да те залива непрекъснато и с всяка вълна да се насираш дали следващия сблъсък няма да ти е последен. А може и просто да се радваш на момента. Да правиш всичко възможно ако следващата вълна те отнесе, преди да паднеш да си доволен от това, което си направил до сега…Морето може да е толкова много неща. Как може да е мъртво?

Морето си ти ебати…Всичко, което чувстваш, всичко което искаш, всяка една твоя надежда, всеки твой страх. Всичко ще намериш там. Във синьото. Където ще си само ти, който търси какво е, и ти, който ще ти го покаже. Морето е приказка…просто трябва да се научим да четем като хората.

~ by GodForbid on August 24, 2008.