Rain down on me

…и така започнах да вървя. Без цел, без посока, без логично оправдание защо да го правя или защо не. Просто се случи. Действие едновременно спонтанно и предсказуемо. От години го знаех и от години го очаквах, но когато моментът дойде, просто станах. Станах и тръгнах, като машина.

И това продължи дълго. Минутите се превръщаха неусетно в часове, часовете в дни, докато не стигнах един момент, в който самите сезони не започнаха да се размиват. Наблюдавах с  изумление началото. Чисто, искрено, току що родено. Все още непокварено от бродещата на около гнус. Непопарено от парещото слънце, което беше само на няколко месеца разстояние. Вървях и гледах зеленото как се опитва да се пребори не за територия, а само за да се изкаже. Да покаже на останалото, че на някой му пука достатъчно, за да се захваща с дейност, обречена на гибел още в зародиш. Но то не се отказваше.

Вървях и сякаш не бях аз. Не. Аз си бях, но краката не бяха мои. Умът беше мой, до такава степен, че да ми позволи да наблюдавам и обмислям ставащото. Колкото и красива, идеята на зеленината започваше да избледнява. Не че се отказваше. Напротив. Тя изнемогваше. Знаеше, че всеки е в състояние да я чуе, но не и да я разбере. Тя не се отказваше. Просто умираше, вехенеше сред настъпилата горещина от взимащите надмощие твърдоглавие и гордост, скрити зад маската на “разума”. Но нямаше какво да направя. Краката продължаваха да ме водят по пътя, който не съществуваше, към мястото, за което все още не знаех. В главата ми оставаха само жарките спомени от картините, на които имах честта да се насладя.

…и когато се умислиш времето като че ли престава да действа като време в общия смисъл на думата. Превръща в една безкрайна пързалка, по която се пускаш сякаш в будна кома. Усещаш се къде си едва като мозъка ти се умори да обработва всичко – независимо дали е било преди минути или месеци. Така вглъбен все още сновах неуморимо. Опитвах се, макар и напразно, да помогна на загиващата зеленина да предаде идеята си на идиотите, които сякаш от преиначено псевдо-уважение отдаваха почит на умиращ безумен старец, който за тях само говори безмислици. Но не успях да помогна. Не можех. Вече нищо освен ума и очите не беше мое. Исках да говоря, а не можех. Исках да спра, а не успявах. Когато усетих, че дори собственото ми дишане е автоматизирано, осъзнах, че вече е твърде късно.

Желанието на зеленината беше мъртво. Идеята й беше мъртва. Всяка една мисъл, която трябваше да бъде предадена, сега падаше упорито, стремглаво – като камък надолу към невидимата ми пътека. “До колене в смъртта” беше първото, за което се сетих. Машиналната ми походка потъпкваше всичко. Всяка една красива идея, всяка една добрина, започваше бавно и упорито да гние под подметките ми. Вече бях ядосан. Невъзможно е никой да не забележи всичко това. Невъзможно е никой да не забележи подозрителният човек, с налудничав поглед, вървящ в продължение на месеци и никой да не се опита да го спре. Но ето че беше факт. Като че ли самият аз не бях тук.

…отново се бях умислил. Не разбирах нищо. До началото на странната ми разходка, се мислех именно за човек на логиката. Търсех я навсякъде и се чувствах способен да обясня всичко, без значение колко глупаво щеше да звучи финала. Но тук не цареше логиката. Нишките и се бяха изгубили отдавна, вероятно под труповете на безбройните деца на зеленината под краката ми. А е възможно да не са съществували още като започнах. Вече нямаше значение обаче. Осъзнах, че с мъка движа и очите си. С нечовешки усилия погледнах запоследно към тъжната картина под краката ми. Но нея вече я нямаше. Беше заменена с едно ледено безразличие, което беше започнало да поглъща околността. Започнах да мисля, че за всичко е виновна Вселената. Тя винаги намира начин да се поправи. Понеже като нейни деца, ние сме идиоти, вероятно беше решила да ни даде още един шанс. Това трябва да е. Логиката отново се навързваше. Тя ни даваше шанс. Покри гнусната маса, в която се бяха превърнали красивите й идеи. Започна да се готви за новото начало. Дано този път чуем.

Размърдах си очите. Вече беше по-лесно. Сякаш се бях отпуснал. Размърдах и ръце, погледнах назад, спрях крачката. Отдавна не бях толкова учуден от ставащото. Вече се движех, мислех, гледах, скачах. Сам. Но радостта ми не след дълго премина в раздразнение. Беше студено. По-студено от най-студеното място, което помнех. Нямаше място за притеснение. Просто щях да повървя още малко, докато намеря някое уютно кътче, където да се сгрея. Все пак, кой знае колко време бях вървял. Още няколко метра надали щяха да навредят.

Без успех. С напускането на непознатият, който владееше тялото ми, студът все повече и повече заемаше мястото му. Вървях АЗ. По мое желание и все пак по принуда. Вървях. Вървях. Вървях…Премръзнал, изморен и изгубил желание за каквото и да е, бях започнал да приемам позицията, в която се намирах. Но тогава го видях. На фона на целия ужасяващ лед, който сковаше всичко, в далечината виждах слънце. Затичах се, без да се интересувам, че изнемогващите ми се мускули вече се предаваха. Тичах без да се замислям, защо това слънце не се усеща и най-вече защо не расте.  Удавник и сламка. Отново банален пример и отново възмжно най-точният такъв.

Да. Беше слънце. Грееше силно и хората му се радваха, сякаш не забелязваха ужаса, който се развиваше около тях. Бях наполовина прав. Да – имаше слънце, но не грееше. За да съм по-точен -  грееше други. Оказа се, че хората наистина не забелязваха виелицата. Не забелязваха и мен. Те бяха затворени като в снежна сфера, само че в нейния слънчев, весел еквивалент. Разбира се, опитах се да вляза. Започнах да се въртя като бездомник около нея. Колкото повече ходих, обаче, толкова повече сферата се увеличаваше. Обратно от където започнах. Отново вървях по мое желание и отново по принуда. Вече изнемогвах. Рухнах в една пряспа, достатъчно голяма, за да мога да се облегна на нея. Исках минутка. 60 секунди щяха да са достатъчни, за да подновя търсенето. Минутата, обаче, се оказа достатъчна за друго. Логиката се завърна с трясък. Пролука нямаше. Не би могло да има. Иначе целият околен студ би щурмувал за секунди увеличаващият, се с всяка моя стъпка, чужд рай. Отказах се…

…и така започнах да вървя. Без цел, без посока, без логично оправдание защо да го правя или защо не. Знаех, че не трябваше да съм тук. Докато вървях, една откъслечна мисъл мина през съзнанието ми…Безцелните ми опити, безкрайната разходка и нечовешкият студ бяха объркали измореното ми съзнание максимално. До там, че границата между реалност и сън не просто се размиваха. Те вече бяха в смес, съставящи пластове, които се простираха навсякъде. Имаше ли изобщо сфера? Още повече, не бях ли аз този в нея?