Put millions of miles under my heels…

Вървях, пълзях и тичах. Спъвах се, падах и продължавах, без да обръщам внимание на раните, които се отваряха. Бягах и се опитвах да се скрия от онази топлинка, която никога нямаше да ме стопли, от онова слънце, което никога нямаше да блести над мен. С един необясним, сляп оптимизъм, се опитвах да се убедя, че друго слънце ще грее над мен някой ден.

-Жена ли е? – чух отнякъде. Глас, който сякаш се появи от нищото, пронизвайки съзнанието ми като кинжал. – Само жена е способна на това. – настоя гласът, като ме извади от обгърналата ме реалност и ме запокити в една изцяло нова. Нямаше го вцепеняващия студ, който ме тормозеше до скоро, нямаше ги и дълбоките преспи, които ми пречеха да вървя. Огледах се. Съществуваше само едно безвремие. Сиво, плътно и задушаващо. Без слънце, без ветрец. Без топлина и без студ, защото подобни понятия губеха измерението си тук.  Отново се огледах.

Намирах се като че ли в платно. В сива, недовършена картина. В творбата на една художничка, която отдавна се беше отказала от нея; която навярно и отдавна беше напуснала ателието. Но тя все още беше там. Виждах тялото й как се носи с една ефирна лекота, докато работи по новата си картина. Невидимо. Виждах косата й, която със същата завидна лекота се заиграваше с нежния ветрец. Невидима. Виждах и леката приветлива усмивка, с която омайваше света около себе си, и нежните й ръце, с които го оформяше. Чувах и искрения смях, с който го пронизваше по свое усмотрение. Но най-ярко всичко виждах очите й. Деликатни, искрящи, изпепеляващи, които следяха всичко случващо се около нея с един не гаснещ плам.

Но изпитвах и страх…Да не би тези невидими очи да се извърнат към моите, да видят през тях и да изхвърлят старото, изгнило платно. Да не би, поглеждайки ме тези очи да избягат още по-далеч, където все още ще мога да ги виждам от все така стареещата картина. Очи, които така жадувах да срещна и така старателно избягвах.

-Жена ли е? – разбуди ме старият глас, сякаш времето току що беше тръгнало.

-Сигурно е жена… – отговорих почти гласно като отново се умислих. Не бях успял да се скрия, а не бях успял и да избягам. Не от очите бягах, а тичах сляпо право към тях. Слънцето, топлината, веселите хора…всичко, което видях през стъклото онзи ден, не само не беше зад мен. Усетих отново, как със същата нелогична злоба, със същия безсмислен инат се забих право на същото място. Не можах да избягам. Независимо от всичко, дори не можах да се отдалеча.

-Сигурно е жена… – повторих си отново на ум, горчиво усмихвайки се на иронията във  всичко. Бягах непрекъснато, а изобщо не се бях помръднал. Седях си все така на същото място, в същата преспа, в същия студ. Все така близо и все така далеч.

---

Possibly related posts: (automatically generated)

• “Just call them ’gentlemen’”: An American expat’s advice to Obama

~ by GodForbid on April 26, 2009.