Another sun in distant skies

Дълго време седях сам. Заобиколен единствено от мисли, наблюдавах небето, отчаяно търсейки звезда, пред която да изкажа нуждите си. Дебнех звездата, която трябваше да ми покаже пътя, по който трябваше и да поема и, разбира се, пред който ще ме е страх да се изправя. Търсех тази звездичка, в чиито блясък може би щях да мога да се скрия от все така близкото слънце, което винаги оставаше една единствена крачка зад мен. Седях чаках и се надявах, като със всяка изминала секунда, добавях нов пласт към черупката от мисли, в която се изолирах така старателно напоследък.

Може би бяха минали часове…или дни…или седмици. Нямаше особено значение. Мислите и лудешките разсъждения, с които се бях обвил, вече бяха започнали да пречат както на нови желания да влязат от вън, така и на старите да излязат от вътре. Така, спокоен и недосегаем, удобно завит в апатията си, наблюдавах невидимата точка малко над хоризонта, до момента, в който той започна да розовее. Стреснах се. Разтърках очите си, не свикнали на всичко различно от нюансите на сивото, които се стелеха наоколо. Започнах да се убеждавам, че е резултат на умората от безкрайното, безцелно зяпане. Цветовете обаче започнаха да се преливат един в друг до такива невъобразими нюанси, каквито изнемощялото ми съзнание трудно би могло да излъже инатливите ми очи, че вижда. Малко по малко небето придоби вид, който бих могъл да назова. Започна да лилавее. Сякаш някое от хилядите божества беше решило да избие яда си върху невинния небосвод, оставяйки му синка с невъобразими размери. Докато мозъкът ми осмисляше информацията, картината отново беше започнала да се изменя. Не… не беше синка. Нито някой бог беше оставил яда си пред мен. Нещо ново се раждаше.

Все още не се виждаше, но беше достатъчно могъщо, за да издълбае малък процеп в черупката, в която се бях покрил. След секунди лилавата “синка” избухна в кърваво червена феерия, достатъчно ярка за да грабне вниманието дори на мъртвец. Цвят толкова наситен, почти нереален, заля сивото съществуване, а топлината, която излъчваше лека полека започна да топи студената логика, в която бях застинал. В аленото небе се появи една малка червена линия, която почти моментално се превърна в полусфера. Само след още няколко секунди един ярък диск, високо над точката, в която до скоро се бях съсредоточил, огря пустоща, която се простираше пред мен. Едно ново слънце започна да топи вековните ледове, които бяха сковали всичко пред погледа ми и от които старателно се криех. Едно ново слънце, стоеше още по високо, а топлината му започна да рони усилено, вече крехкото ми убежище.

Може би старото слънце все още беше зад мен. Не се обърнах. Не ми трябваше, а вероятно то още по-малко се нуждаеше от мен. Вече виждах ясно, без снежната виелица да ме бие в лицето – кършещите се стари дървета с унилите си вехти клони, напомнящи ръцете на смъртник; черната, мъртва земя, покрита с останките на миналото, която се простираше до където ми стигаше погледа. Но виждах и току що стопения сняг, който предлагаше надеждата за гробището, в което се намирах. Малките вадички се стичаха по корите на дърветата, а по диря си оставяха една малка следа, достатъчно голяма за да съживи мъртвилото. Спускайки се все по надолу, малката надежда стигна земята и бързо, която бързо я попи. На мястото където изчезна, обаче, се появи едно малко цветче, което започна да вирее бързо и упорито. Започна да вали. Всяка капка оставяше след себе си частица живот, който от своя страна хранеше една надежда, която видях далеч пред мен. Капка по капка, секунда след секунда. Това ми стигаше.

Навярно ако стигна до където исках, надеждата, заедно със слънцето щяха да са в друга сфера, все така далеч от мен. Навярно отново щеше да се наложи да се заключа в любимата си черупка от сковаващата апатия, към която толкова се бях привързал. Може би пък старото слънце да я удвои. А може би, когато стигна нямаше да има сфера. Това ми стигаше…

Станах и започнах да ходя…

~ by GodForbid on April 27, 2009.