In the cold light of morning
Сепнах се. Събудих се бодър и трезв, сякаш току що бях минал през студен душ. Беше прекалено късно (или прекалено рано), за да е буден, който и да е нормален човек. Сумрак беше обгърнал улиците, а някъде далеч зад хоризонта, немощното слънце след около час щеше да започне да черви мръсното небе. Тишина беше обгърнала града – толкова силно, че ясно чувах монотонното тик-такане на часовника на ръката ми.Гладен съм, спи ми се, студено ли е? трябва да става скоро…Куп безумни мисли започнаха да препускат из главата ми, навярно родени от нерегламентираното събуждане. Сънувах ли?
Мислите обаче имаха невероятната дарба да кривят времето; факт, в който ежендневно бях започнал да се убеждавам от известно време насам. Ту забързваха ежедневието, то го намаляваха. Явно заради ранният час, мислите започнаха да се движат все по-бавно и по-бавно, докато не разтеглиха минаващото време като дъвка. Рязките отмервания на часовника, вече едва се долавяха в мъртвешката тишина. “Спряла ми е батерията” – улових една от флегматичните мисли. Изглеждаше ми логична до момента, който часовника не отмести стрелката си. Тик-такането се беше превърнало в едно бледо сърцебиене, далеч от интересите ми, далеч от мислите ми.
Изведнъж време спря напълно, а заедно с него и една мисъл, която ме мъчеше, като че ли от години. Все бях успявал да я прогоня. Ту в автобус някоя досадна баба я избутваше с огромното си туловище, ту на работа щтракането на клавишите я закопаваха дълбоко в бюрото. Сега обаче, обграден единствено от тишината и бледия сумрак, времето ни беше дало зелена светлина. Нямаше пречки, седях лице в лице с мисълта, която толкова старателно избягвах. Гледаше ше ме кротко, но приканващо. Право в очите.
Обърнах се и Я погледнах. Малка и нежна. Спеше спокойно между завивките, сгушена в себе си. Главата й беше почти изпаднала от възглавницата, в резултат на което косата и се спускаше от ръба на леглото, като червеникав водопад. “Не съм чистил, там…ще обере праха” – една мисъл се опита да се вмести в картинката, но бързо беше прогонена. Отново се обърнах към Нея. Ефирна. Сякаш се губеше из завивките. Ако решеше, като че ли можеше да изгуби някъде там, между гънките, къде нямаше да я стигна никога.
Гледах Я плахо. Отдалече. Времето продължаваше така упорито да не се помръдва, а с него и аз. Седях спокойно, почти апатично, едва ли не. Въпреки това обаче, неусетно се бях преместил на ръба на стола, а крака ми лека полека започваше да трепери. Мисълта продължаваше да ме гледа, с празните си, заповядващи очи, а аз продължавах да гледам Нея. “Ще го оставя за друг път” – казах си почти на глас. Картината ми харесваше. Легнах до Нея, а ръката й моментално се вплете в моята. “Друг път” – отново си напомних, докато виждах вече бледите очи на непоклатимата досадна мисъл. “Друг път…утре трябва да ставам рано”.
