Rain down on me

Следвани от седмиците и месеци, дните минаваха неумолимо. Бавно се точеха секундите, а колкото повече време минаваше, толкова повече намаляваха думите, погледите… Усмивката, от едно малко искрящи слънце, се бе превърнала в измъчена гримаса, родена от случайно срещнали се очи, нямащи какво да си кажат. След време дори това се превърна в едва блещукащ спомен.

Вървяхме бавно, монотонно и в синхрон. Лепкавата мъгла, обгърнала улиците, сгъстена от многобройните автомобили, беше прегърнала и нас в студения си захват. Сива неделя, в сивия, пълен с незаинтересовани призраци, град. Въпреки че вървяхме заедно, отдавна бяхме сами. Погледите ни бяха застинали право напред, сякаш внимавахме да не се спънем, а пламъкът в тях отдавна бе угаснал. Ръце, някога отчаяно тъсещи се едни-други, сега бяха дълбоко в ледените джобове на тънките якета. Очите, посивели от безразличие, отдавна бяха изгубили някогашния си пламък, чиято една-единствена искричка раждаше безбройните безсънни нощи. Нищо не беше останало. Празен като черупка, като че ли гледах случващото се отдалеч, докато дъжда настойчиво ме биеше, а ехото му кънтеше вътре в мен.

Най-накрая не издържах. Една кратка редичка от думи изпълзя през устата ми, без да успея дори да се усетя как. Гледах от милиони километри, как петте думи едвам се отделиха от мен, а този път дори не се опитах да ги спра.

- Защо изобщо беше с мен? – чух се да казвам. Стомахът ми се обърна, сърцето се разтича, колената ми омекнаха, а цялото тяло настръхна, подготвено като за удар в стена. Отговорът, макар и бърз, сякаш дойде след часове. Мъртвите сиви очи, пренебрежително бавно се обърнаха към мен и ме пронизаха като с кинжали. Да…пламък нямаше отдавна. Останала бе само бездушната пепел, като помен от това, което някога е съществувало. Сега всичко се беше сляло в едно, мръсно петно, което се бе разляло в очите й от край до край. Видях и болезнената гримаса, която вече се бях научил да мразя, да ненавиждам. Болезнена усмивка едвам откриваше перлените и зъби, които излеждаха гротескно на фона на бездушния поглед. Неприкрито съжаление и абсолютна искреност.

- Аз никога не съм била с теб. – отвърна кратко и спокойно. – Ти беше този, който беше с мен.

Едва изрекла тези думи, тя започна да се променя. Невидим вятър пое червените й коси и ги превърна в спирала, с която започна да си играе. Малко по малко започна да я развява все по-настоятелно и все по-неумолимо, докато накрая не се разплете и започна постепенно да избледнява. Секунди по-късно тя беше изчезнала съвсем. Далеч пред мен, в същия този сив град, видях една светлинка – същата, която преди време ме беше пленила, сега гореше за него. Нежната й ръка, която до скоро ме топлеше, сега гореше вплетена в неговата, а от така познатата гримаса нямаше и следа. Не бях очуден, а може би не бях и ядосан. Бях подготвен и въпреки това имах нуждата да побегна. Още на първата крачка обаче, краката ми не издържаха, а аз, безсилен, рухнах върху леделия тротоар. Желанието да се изправя, беше пропаднало по-долу и от мен самия.

Алармата вече звънеше повече от минута, докато размахвах неуверените си ръце в опит да я спра. Станах, измих се и тръгнах за работа. Слънце нямаше – на неговото място сега се стелеха лепкавите декемврийски мъгли и хрупащият сняг блестеше от бледата светлина на полуработещите улични лампи. Закрачих бавно и навъсено, убеден как точно ще протече днешният ми ден, следващата седмица и следващия месец…А както беше потръгнало, навярно и следващата година. Ходех бавно, докато времето все повече и повече се забавяше . Пролетта все още беше далеч, а млечната, тягостна мъгла все повече и повече ме изпълваше.