Tender Sugar
Тютюнът тихо пукаше изпод носа й. Пламъчето блестеше скромно в тихата утрин, докато лекият дим се блъскаше в очилата й. Гледаше замислено към кафето си и не обръщаше внимание на ставащото около нея – не чу тихото изпсуване на един от, вероятно, редовните посетители, а от счупването на чаша дори и не трепна. Тя намаше цел, а единственото й желание се свеждаше до това от време на време да отмества небрежно някой случаен кичур, паднал над уморените й очи. Дори не беше желание – просто първичен рефлекс срещу външен дразнител, който я откъсваше от кротките размисли.
Гледаше тъжно към миниатюрната чаша с кафе и виждаше леките вълни по повърхността, оставащи след всяка малка глътка. Виждаше и танцът на бесния водовъртеж, оставащ след всяко едно машинално разбъркване. Закле се наум, че вижда захарчетата, които тъмното кафе поглъщаше и връщаше обратно на повърхността. Мисълта й отне по-малко то секунда и отново сведе тъжният си поглед към празното до нея място. Отново се замисли и този път за по-дълго. Беше забелязала, че когато се абстрахира от ставащото около нея, когато се изключи от света, живота й се превръща в една сива, спокойна права, по която винаги знаеше какво я очаква, но сивият облак, който току що погълна, започна да я изважда лека по лека от рутината, връхлетяла я последните дни. Погледна отново към празния стол и се замисли, дали пък не виждаше как прашинките се наслояват. Отпи отново от кафето и клепачите й натежаха, противно на очаквания ободряващ ефект. Една бистра сълза се плъзна изпод очилата и се търколи по премръзналата й буза. След малко нея последва още една, докато не се разплака съвсем. Така й се падаше, сама беше решила да кривне от сивита, позната пътека. Вече не помнеше какво я беше накарало да стори това, но беше и без значение, тъй като резултата вече беше на лице. Дръпна нервно от цигарата и се загледа разсеяно през прозореца, засремено опитвайки се да скрие сълзите си от хората в заведението, които до преди секунда дори не забелязваше.
Снегът бавно застилаше мрачните сутрешни улици. Тя се гледаше унесено нежния тъжен танц на снежинките и усещаше как лека по лека, отново навлизаше в познатото си състояние. До известна степен това я успокояваще. Там не мислеше, не се притесняваше и най-важното – не се чувстваше слаба. Не и силна, разбира се, но в никакъв случай – слаба. Черната среда на безличното ежедневие, от която всички се опитваха да избягат, тя чувстваше за своя и приветсваше с една прикрита ледена радост.
Запали нова цигара със същата студена грациозност, както преди десетина минути. Този път реших да се присъединя. Тютюнът тихо припука под носа ми, а парливият вкус обостри сетивата ми, а мръсният дим се разля в дробовете ми. Замислих се дали усеща същото като мен. Острият аромат на цигарата. Вкусът. Леката топлинка около пръстите. Надали. С този съвсем доброжелателен, а със сигурност и безкрайно вреден, жест, се надявах поне за кратко да я успокоя. Надявах се да погледне към мен, дори за секунда и да разбере, че вероятно има поне един човек в бездушния град, който би могъл да разбере, а навярно и щеше да успее. Надявах се да види, че не е сама.
Напразно. Зад стъклата, очите отдавна бяха престанали да съществуват. Първоначалният празен поглед отново се бе върнал и то с още по-голяма сила от преди. Виждаше се само една бледа светлинка, отрязяваща мрачната ноемврийска сутрин. Светът й отново се бе свил до ръба на стола до нея. Кафето беше изчезнало – имаше само нещо, част от сутрешната й рутина. Бяха изчезнали и хората около нея. Ледената апатия отново беше завладяла крехкото й тяло и този път, вероятно за още по-дълго. Извади една смачкана банкнота от дамската си чанта и я хвърли с пренебрежение между полуизпитото кафе и изцапаната лъжичка. Погледнах я за последно, погледня и тя празният стол до нея и си тръгна.
Запалих умислено цигара. Тютюнът отново запука, а навън продължаваше да вали. Нямаше още 10 сутринта.
