Слязох без да обръщам особено внимание къде, а и без особен интерес …Посегнах към вълшебния уред, който можеше да изпълни съществото ми с творчество, което макар и не мое, можеше да опише до болезнено позната степен състоянието ми. Времето спря, а с него сякаш и колите, хората, лицата. Времето спря и повече не погледна към мрачния пътешественик препускащ през полята му.

It’s in the water baby…Bite the hand that feeds…I’d break the back of love for you…

Погледнах в страни като по команда. Един самотен стрък от непознат, често срещан треволяк, усилено се противопоставяше на изненадващия вятър, излязъл преди секунди. Увиваше, усукваше се, превиваше се пред непрестанния порив на въздуха, който безпощадно циркулираше около мен и самотния жертвеник. Спрях се за секунда и помислих. Глупаво, бездушно растение. Ти нямаш идея за съществуването си. Нямаш идея от болка, от радост, от тъга и спокойствие. Нямаш идея от задоволство и от неговата липса. И все пак, стърчиш сред поляна от други малодушни, все пак, живи същества, който отдавна се бяха отказали от борбата и прегънали се пред мощта на летния ветрец, чакаха злата си участ, която със син комбинезон щеше да прекрати мъките им веднъж за винаги. Не, „глупавото бездушно растение” прекалено добре осъзнаваше грозящото го бъдеше, но напук на него стърчеше, надявайки се някой самотен странник да го откъсне, пренесе и посее в почва, в която можеше да вирее и да се радва. Глупаво растение…Проклет космос…опроверга ме за пореден път….

For you I must be strong…for I don’t know right from wrong….

Замислен и дълбоко засрамен от първоначалното си мнение за треволяка, секунди по-късно тръгнах отново по до болка познатият си път, застиган от същите коли, преследван от същия вятър. Пресичах познатите светофари, без интерес към сменящите се цветове, без интерес към механичните зверове, които безобразно бързо, можеха да сложат край на кратката ми разходка, заедно с хаотичните мисли. Роди се отново надежда, стрък след стрък се извисяваха сред видимо безкрайните поляни. А аз с празен поглед се мъчех да попия от надеждата, която струяха. Дали тя бе ме беше обгърнала и колкото точно бях успял да попия, щях да разбера в последствие. Усещах нещо друго обаче. Студената логика като че ли копаеше редовният си маршрут към съзнанието ми

…my brother he said to me…abandon naïve realism, surrender thoughts in cold precision…

…The children sitting in the trees, they turn to laugh at me, they tell me that I’m insane, but in my mind I know I’m to blame…

Стреснах се. Отвратителното чувство отново дълбаеше, а аз с кански усилия се мъчех да укрепя барикадата, зад която се бях установил. Влязох отново механично търсейки кутията, която евентуално щеше да успокои бушуващия океан от емоции и мисли, впрегнати хаоса, който ме изпълваше. Един дъх и отровната смола полепна в същността ми. Още един и мислите вече имаха ясно видим път. Още един и мислите вече имаха нов господар, който с радост ги поемаше и отправяше в нужната посока.

…втората до половина пуша, на първата и угарката…

Пиянската увереност се върна и аз отново закрачих гордо из вече спусналата се тъма. Отново не виждах нищо. Нямаше силуети. Нямаше хора, нямаше фарове, които да ме ориентират. Светлината беше изчезнала на а нейно място блестеше едва видимата луна, която надникваше иззад ъглите, толкова, колкото да не се ударя в тях. Пустият двор, който трябваше да прекося изглеждаше безкраен. Едновременно пуст и пълен с една наивна глъчка, която не достигаше до мен. Достигаше, ако трябва да съм най-точен, но отминаваше най-невъзмутимо, без да остави дирята на интереса. Live and let live. Вървях по своя предначертан път, напълно изключен от света, който се вихреше с пълна сила около мен, подклаждан от мутиращия глас на току що открилите огъня деца.

…your soul can’t hate anything, everything about you is so easy to love…

Седнах. Загледах се и се замислих. Безкраен ред от лампи се простираше пред мен, сякаш за да ми напомни за малкия стрък, занимал ме преди минути. Стояха самотни, несвързани, нелогично разпръснати из околността, борейки срещу врага, в плен на службата си, за която бяха издигнати. …see you at the bitter end…. Тъмнината, която буквално се стичаше над тях, пропускаше малка окръжност от светлина, която самотните стълбове бяха превърнали в малко укрепление. Също като стръка единак, те знаеха, че съществуването им е безсмислено. Само след часове, храната даваща им сила щеше да ги напусне, за да направят място на сила далеч по-могъща от бледите пилони, които одържаха фронта като за последно. Глупави, безсмислени същества, сътворени от още по-още по глупави такива като почит на деня, в който се чувстваха неуязвими…

The rage built up inside of me…fist in the air in the land of hypocrisy…

Мизантропската ми мисъл беше прекъсната. Две деца от живота бушуващия на метри от мен живот, бушуваха още по-весело точно под един стълб. Може би играейки на война или просто отегчени от семейната вечеря извън дома, се замеряха с клечки, камъчета, шишарки и всякакъв друг материал попаднал в полезрението им. Обикаляйки весело около самотната светла сфера, едното падна. Глух удар, придружен с дрънкане на нещо достатъчно ценно за детето, за да предизвика плач, само при мисълта за неговата загуба. За радост, до плач не се стигна. Чу се едно бледо вайкане, след което светлината, искряща от безумната сфера на върха на пилона се отрази в детското съкровище, правейки го почти моментално видимо…

Проклет да си космос…отново ме опроверга…

Accept the dawn to ease the fear, one day I will not be here…

Ashen clouds obscure my brain, doubts begin to turn to shame…

Scream with me

Bleed with me

Seethe with me

Sing with me

За момента отказах да мисля върху ситуацията. Опитах се да се скрия на удобното място, в черната част, там където винаги беше удобно, там където винаги беше спокойно и никога приятно. Един дъх и познатата апатия започна бавно да копае. Още един и се отвори още един тунел.  Третият поставите основата на още една пътека. В далечината два самотни лъча прорязаха небето. Колкото и да се въртяха, все оставаха далеч един от друг, занимавайки се с глуповатите си програмирани движения. След секунди се сляха и моментално оставиха своя блестящ белег на дъждовното небе. Грешка помислих си. След секунда от ново, след още няколко отново. Извърнах глава и отново се загледах в тъмнината пред мен, като се опитвах да не забелязвам влюбените лъчи (you’re the truth not I…). Самотна светкавица блесна точно срещу мен. Моментално след нея се усмихна и половинката й, сякаш се мъчеше да я догони. След няколко минути сцената се повтори. След известно време отново…Всяка една усмивка озаряваше околността с почти божия лекота. Тъмнината изчезваше и отново показваше красотата, която като че ли бях забравил за момента. С всеки един блясък сякаш се разкриваше още по-голяма сцена, очертавайки контурите все по- и по-видимо (look how they shine for you…). Красивото се върна отново…Майната ти космос…отново…

Hold dee door for ol’ hi dee ho, step to da rhthym on da ballroom floor, tip down your glasses and give me a wink…

Надежда. И още една и още една, още една. Изглежда усмивките бяха успели да разсмеят и така намусеното небе, което от смях се разплака, заливайки света с щастие, което 90% от хората не оценяваха. Погледнах отново. В същия момент усмивките прорязаха небето, а една лека оптимистична усмивка се прокрадна и по лицето ми. Отново видях красотата, отново видях слънцето. То все още стоеше на далечния си пиедестал, високо над хоризонта. Гледах весело, а леката усмивка прерасна в почти клоунска гримаса без дори да се усетя. Може би се приближавах,  а може би то се отдалечаваше. Щях да мисля по-късно. За момента виждах това, което ме изпълваше. Това, което ме радваше и осмисляше. А още малко и може би щях да съм пред него. Един дъх и свежия въздух изпълни съществото ми. Издишах и цялата гнилоч, която се беше вселила в мен, се изпари за секунда. Обърнах се и си тръгнах тананикайки си.

Ако сваля те аз от небесата

Времето ще спра

На раят нов ще се отдам

В очите твои ще се потопя

Морето бих разтворил

Сам да прекося

Сушата далечна да достигна

И от устните ти да вкуся

Нежна и прекрасна. Ефирна и неуловима красота обгръщаше ежедневието ми. Достатъчно тайна за да успее да се скрие от пошлостта стелеща се наоколо, но достатъчно видима, за да успея да се докосна до нея дори за секунда.

За пръв път, се чувствах жив, изпълнен с надежда и пазен от нежното було, което ме беше обвило. Съзнателно или не съзнателно. Разхождах се и гледах света около мен. Нямаше мръсотия, нямаше кал, нямаше я тази гадост, която стелеше земята, от време което вече не помнех. Всичко това беше заменено, подновено и изкривено от призмата на малката красота, на която се уповавах. Радвах се, дишах, живеех и виждах, света такъв какво исках да виждам. Такъв какъвто трябва да бъде и такъв какъвто всеки един човек, грешен или безгрешен заслужава да зърне дори за секунда. А аз, щастливецът, витаех там, достатъчно дълго, за да осъзная, че този свят не ми се напускаше. Независимо дали ме приемаше или не. Не бях в свят. Бях в една вселена от емоции, чувства и картини, породени от бушуващите урагани на две съзнания, между които така отчаяно исках да видя искриците. Потъвах все дълбоко, все по опиянен и като дете се опитвах да плувам. Да плувам, но не за да избягам. Да плувам за мога да усетя истинския ритъм на океана, в който се намирах. Исках го.

Дълго време седях сам. Заобиколен единствено от мисли, наблюдавах небето, отчаяно търсейки звезда, пред която да изкажа нуждите си. Дебнех звездата, която трябваше да ми покаже пътя, по който трябваше и да поема и, разбира се, пред който ще ме е страх да се изправя. Търсех тази звездичка, в чиито блясък може би щях да мога да се скрия от все така близкото слънце, което винаги оставаше една единствена крачка зад мен. Седях чаках и се надявах, като със всяка изминала секунда, добавях нов пласт към черупката от мисли, в която се изолирах така старателно напоследък.

Може би бяха минали часове…или дни…или седмици. Нямаше особено значение. Мислите и лудешките разсъждения, с които се бях обвил, вече бяха започнали да пречат както на нови желания да влязат от вън, така и на старите да излязат от вътре. Така, спокоен и недосегаем, удобно завит в апатията си, наблюдавах невидимата точка малко над хоризонта, до момента, в който той започна да розовее. Стреснах се. Разтърках очите си, не свикнали на всичко различно от нюансите на сивото, които се стелеха наоколо. Започнах да се убеждавам, че е резултат на умората от безкрайното, безцелно зяпане. Цветовете обаче започнаха да се преливат един в друг до такива невъобразими нюанси, каквито изнемощялото ми съзнание трудно би могло да излъже инатливите ми очи, че вижда. Малко по малко небето придоби вид, който бих могъл да назова. Започна да лилавее. Сякаш някое от хилядите божества беше решило да избие яда си върху невинния небосвод, оставяйки му синка с невъобразими размери. Докато мозъкът ми осмисляше информацията, картината отново беше започнала да се изменя. Не… не беше синка. Нито някой бог беше оставил яда си пред мен. Нещо ново се раждаше.

Все още не се виждаше, но беше достатъчно могъщо, за да издълбае малък процеп в черупката, в която се бях покрил. След секунди лилавата “синка” избухна в кърваво червена феерия, достатъчно ярка за да грабне вниманието дори на мъртвец. Цвят толкова наситен, почти нереален, заля сивото съществуване, а топлината, която излъчваше лека полека започна да топи студената логика, в която бях застинал. В аленото небе се появи една малка червена линия, която почти моментално се превърна в полусфера. Само след още няколко секунди един ярък диск, високо над точката, в която до скоро се бях съсредоточил, огря пустоща, която се простираше пред мен. Едно ново слънце започна да топи вековните ледове, които бяха сковали всичко пред погледа ми и от които старателно се криех. Едно ново слънце, стоеше още по високо, а топлината му започна да рони усилено, вече крехкото ми убежище.

Може би старото слънце все още беше зад мен. Не се обърнах. Не ми трябваше, а вероятно то още по-малко се нуждаеше от мен. Вече виждах ясно, без снежната виелица да ме бие в лицето – кършещите се стари дървета с унилите си вехти клони, напомнящи ръцете на смъртник; черната, мъртва земя, покрита с останките на миналото, която се простираше до където ми стигаше погледа. Но виждах и току що стопения сняг, който предлагаше надеждата за гробището, в което се намирах. Малките вадички се стичаха по корите на дърветата, а по диря си оставяха една малка следа, достатъчно голяма за да съживи мъртвилото. Спускайки се все по надолу, малката надежда стигна земята и бързо, която бързо я попи. На мястото където изчезна, обаче, се появи едно малко цветче, което започна да вирее бързо и упорито. Започна да вали. Всяка капка оставяше след себе си частица живот, който от своя страна хранеше една надежда, която видях далеч пред мен. Капка по капка, секунда след секунда. Това ми стигаше.

Навярно ако стигна до където исках, надеждата, заедно със слънцето щяха да са в друга сфера, все така далеч от мен. Навярно отново щеше да се наложи да се заключа в любимата си черупка от сковаващата апатия, към която толкова се бях привързал. Може би пък старото слънце да я удвои. А може би, когато стигна нямаше да има сфера. Това ми стигаше…

Станах и започнах да ходя…

Вървях, пълзях и тичах. Спъвах се, падах и продължавах, без да обръщам внимание на раните, които се отваряха. Бягах и се опитвах да се скрия от онази топлинка, която никога нямаше да ме стопли, от онова слънце, което никога нямаше да блести над мен. С един необясним, сляп оптимизъм, се опитвах да се убедя, че друго слънце ще грее над мен някой ден.

-Жена ли е? – чух отнякъде. Глас, който сякаш се появи от нищото, пронизвайки съзнанието ми като кинжал. – Само жена е способна на това. – настоя гласът, като ме извади от обгърналата ме реалност и ме запокити в една изцяло нова. Нямаше го вцепеняващия студ, който ме тормозеше до скоро, нямаше ги и дълбоките преспи, които ми пречеха да вървя. Огледах се. Съществуваше само едно безвремие. Сиво, плътно и задушаващо. Без слънце, без ветрец. Без топлина и без студ, защото подобни понятия губеха измерението си тук.  Отново се огледах.

Намирах се като че ли в платно. В сива, недовършена картина. В творбата на една художничка, която отдавна се беше отказала от нея; която навярно и отдавна беше напуснала ателието. Но тя все още беше там. Виждах тялото й как се носи с една ефирна лекота, докато работи по новата си картина. Невидимо. Виждах косата й, която със същата завидна лекота се заиграваше с нежния ветрец. Невидима. Виждах и леката приветлива усмивка, с която омайваше света около себе си, и нежните й ръце, с които го оформяше. Чувах и искрения смях, с който го пронизваше по свое усмотрение. Но най-ярко всичко виждах очите й. Деликатни, искрящи, изпепеляващи, които следяха всичко случващо се около нея с един не гаснещ плам.

Но изпитвах и страх…Да не би тези невидими очи да се извърнат към моите, да видят през тях и да изхвърлят старото, изгнило платно. Да не би, поглеждайки ме тези очи да избягат още по-далеч, където все още ще мога да ги виждам от все така стареещата картина. Очи, които така жадувах да срещна и така старателно избягвах.

-Жена ли е? – разбуди ме старият глас, сякаш времето току що беше тръгнало.

-Сигурно е жена… – отговорих почти гласно като отново се умислих. Не бях успял да се скрия, а не бях успял и да избягам. Не от очите бягах, а тичах сляпо право към тях. Слънцето, топлината, веселите хора…всичко, което видях през стъклото онзи ден, не само не беше зад мен. Усетих отново, как със същата нелогична злоба, със същия безсмислен инат се забих право на същото място. Не можах да избягам. Независимо от всичко, дори не можах да се отдалеча.

-Сигурно е жена… – повторих си отново на ум, горчиво усмихвайки се на иронията във  всичко. Бягах непрекъснато, а изобщо не се бях помръднал. Седях си все така на същото място, в същата преспа, в същия студ. Все така близо и все така далеч.

…и така започнах да вървя. Без цел, без посока, без логично оправдание защо да го правя или защо не. Просто се случи. Действие едновременно спонтанно и предсказуемо. От години го знаех и от години го очаквах, но когато моментът дойде, просто станах. Станах и тръгнах, като машина.

И това продължи дълго. Минутите се превръщаха неусетно в часове, часовете в дни, докато не стигнах един момент, в който самите сезони не започнаха да се размиват. Наблюдавах с  изумление началото. Чисто, искрено, току що родено. Все още непокварено от бродещата на около гнус. Непопарено от парещото слънце, което беше само на няколко месеца разстояние. Вървях и гледах зеленото как се опитва да се пребори не за територия, а само за да се изкаже. Да покаже на останалото, че на някой му пука достатъчно, за да се захваща с дейност, обречена на гибел още в зародиш. Но то не се отказваше.

Вървях и сякаш не бях аз. Не. Аз си бях, но краката не бяха мои. Умът беше мой, до такава степен, че да ми позволи да наблюдавам и обмислям ставащото. Колкото и красива, идеята на зеленината започваше да избледнява. Не че се отказваше. Напротив. Тя изнемогваше. Знаеше, че всеки е в състояние да я чуе, но не и да я разбере. Тя не се отказваше. Просто умираше, вехенеше сред настъпилата горещина от взимащите надмощие твърдоглавие и гордост, скрити зад маската на “разума”. Но нямаше какво да направя. Краката продължаваха да ме водят по пътя, който не съществуваше, към мястото, за което все още не знаех. В главата ми оставаха само жарките спомени от картините, на които имах честта да се насладя.

…и когато се умислиш времето като че ли престава да действа като време в общия смисъл на думата. Превръща в една безкрайна пързалка, по която се пускаш сякаш в будна кома. Усещаш се къде си едва като мозъка ти се умори да обработва всичко – независимо дали е било преди минути или месеци. Така вглъбен все още сновах неуморимо. Опитвах се, макар и напразно, да помогна на загиващата зеленина да предаде идеята си на идиотите, които сякаш от преиначено псевдо-уважение отдаваха почит на умиращ безумен старец, който за тях само говори безмислици. Но не успях да помогна. Не можех. Вече нищо освен ума и очите не беше мое. Исках да говоря, а не можех. Исках да спра, а не успявах. Когато усетих, че дори собственото ми дишане е автоматизирано, осъзнах, че вече е твърде късно.

Желанието на зеленината беше мъртво. Идеята й беше мъртва. Всяка една мисъл, която трябваше да бъде предадена, сега падаше упорито, стремглаво – като камък надолу към невидимата ми пътека. “До колене в смъртта” беше първото, за което се сетих. Машиналната ми походка потъпкваше всичко. Всяка една красива идея, всяка една добрина, започваше бавно и упорито да гние под подметките ми. Вече бях ядосан. Невъзможно е никой да не забележи всичко това. Невъзможно е никой да не забележи подозрителният човек, с налудничав поглед, вървящ в продължение на месеци и никой да не се опита да го спре. Но ето че беше факт. Като че ли самият аз не бях тук.

…отново се бях умислил. Не разбирах нищо. До началото на странната ми разходка, се мислех именно за човек на логиката. Търсех я навсякъде и се чувствах способен да обясня всичко, без значение колко глупаво щеше да звучи финала. Но тук не цареше логиката. Нишките и се бяха изгубили отдавна, вероятно под труповете на безбройните деца на зеленината под краката ми. А е възможно да не са съществували още като започнах. Вече нямаше значение обаче. Осъзнах, че с мъка движа и очите си. С нечовешки усилия погледнах запоследно към тъжната картина под краката ми. Но нея вече я нямаше. Беше заменена с едно ледено безразличие, което беше започнало да поглъща околността. Започнах да мисля, че за всичко е виновна Вселената. Тя винаги намира начин да се поправи. Понеже като нейни деца, ние сме идиоти, вероятно беше решила да ни даде още един шанс. Това трябва да е. Логиката отново се навързваше. Тя ни даваше шанс. Покри гнусната маса, в която се бяха превърнали красивите й идеи. Започна да се готви за новото начало. Дано този път чуем.

Размърдах си очите. Вече беше по-лесно. Сякаш се бях отпуснал. Размърдах и ръце, погледнах назад, спрях крачката. Отдавна не бях толкова учуден от ставащото. Вече се движех, мислех, гледах, скачах. Сам. Но радостта ми не след дълго премина в раздразнение. Беше студено. По-студено от най-студеното място, което помнех. Нямаше място за притеснение. Просто щях да повървя още малко, докато намеря някое уютно кътче, където да се сгрея. Все пак, кой знае колко време бях вървял. Още няколко метра надали щяха да навредят.

Без успех. С напускането на непознатият, който владееше тялото ми, студът все повече и повече заемаше мястото му. Вървях АЗ. По мое желание и все пак по принуда. Вървях. Вървях. Вървях…Премръзнал, изморен и изгубил желание за каквото и да е, бях започнал да приемам позицията, в която се намирах. Но тогава го видях. На фона на целия ужасяващ лед, който сковаше всичко, в далечината виждах слънце. Затичах се, без да се интересувам, че изнемогващите ми се мускули вече се предаваха. Тичах без да се замислям, защо това слънце не се усеща и най-вече защо не расте.  Удавник и сламка. Отново банален пример и отново възмжно най-точният такъв.

Да. Беше слънце. Грееше силно и хората му се радваха, сякаш не забелязваха ужаса, който се развиваше около тях. Бях наполовина прав. Да – имаше слънце, но не грееше. За да съм по-точен -  грееше други. Оказа се, че хората наистина не забелязваха виелицата. Не забелязваха и мен. Те бяха затворени като в снежна сфера, само че в нейния слънчев, весел еквивалент. Разбира се, опитах се да вляза. Започнах да се въртя като бездомник около нея. Колкото повече ходих, обаче, толкова повече сферата се увеличаваше. Обратно от където започнах. Отново вървях по мое желание и отново по принуда. Вече изнемогвах. Рухнах в една пряспа, достатъчно голяма, за да мога да се облегна на нея. Исках минутка. 60 секунди щяха да са достатъчни, за да подновя търсенето. Минутата, обаче, се оказа достатъчна за друго. Логиката се завърна с трясък. Пролука нямаше. Не би могло да има. Иначе целият околен студ би щурмувал за секунди увеличаващият, се с всяка моя стъпка, чужд рай. Отказах се…

…и така започнах да вървя. Без цел, без посока, без логично оправдание защо да го правя или защо не. Знаех, че не трябваше да съм тук. Докато вървях, една откъслечна мисъл мина през съзнанието ми…Безцелните ми опити, безкрайната разходка и нечовешкият студ бяха объркали измореното ми съзнание максимално. До там, че границата между реалност и сън не просто се размиваха. Те вече бяха в смес, съставящи пластове, които се простираха навсякъде. Имаше ли изобщо сфера? Още повече, не бях ли аз този в нея?

Най-накрая започна дългоочакваната пародийна поредица на създателя на Family Guy…няма да лъжа никой. Самото излизане ме изненада доста. Най-вече поради фактът, че не съм знаел за въпросния проект. Също така започна преди около 2 седмици.

Не това е важното обаче. На малко работи съм се смял повече от пилотното клипче на въпросната поредица. Дори ме накара да убия около 40 минути на оригиналната Super Mario Brothers. Дори я превъртях три пъти с надеждата да чуя финалният разговор между принцесата и Марио. Уви… Но пък ще гледам клипчето поне 100 пъти…

Така…пак ми се пише и пак не знам как да започна, че едновременно да звучи интересно, но и да загатва философската идея…Не ми и дреме особено, но е хубаво да има някакъв ред поне…както и да е..

Върнах се от море, а изобщо не трябваше. Изобщо не ми се връщаше. Всеки път когато се прибирам от море, нямам търпение да съм вкъщи, просто защото “Вкъщи” придобива смисъл на “край на дълго изморително пътуване, без грам сън”. Ако имах възможност изобщо нямаше да тръгвам. Този път обаче пътуването беше всичко друго, но не и уморително…не и изтощително…До такава степен, че дори се почувствах прецакан…Знаех, че ще се прибера, ще си почина и дори няма да ми е толкова кофти, че следващите 12 месеца няма да чувам вълните…Но не. Не бях уморен…исках още. Исках по някакъв начин, нещо да ме накара да позабравя малко морето.Но не…В момента, в който стъпих на Централна гара, усещах как вълните започват да ме гаврят.

А този път морето беше различно. Нямаше го бурното напиване, нямаше ги безкрайните нощи със family guy ебавки. Дори лиготията беше в някакви умерени граници. Морето беше различно. Някак си…философско, извисено…вълшебно. Море, което събуди у мен доста противоречиви чувства. Мисли, които до сега никога не съм мислил…или просто не съм успявал да ги уловя. Вдъхновения. Идеи…Истории, разкази, поезия…за вълни, за бъдеще, за приятелство, за любов…На няколко пъти се усещах как гледам на някъде и мислите в главата ми се преплитат, бушуват. И дори сега, когато уж трябва да съм се поокопитил от преживяното, пак не мога да формулирам като хората…Станах да поплувам, а вместо да се върна приятелите си, бирата, хавлията и покера, щъкнах към съседния пост. И след това към съседния, и към съседния, и към съседния. И след това до вълнолома, и след това до кея. Като стигнах до кея, реших да се върна. Но през цялото това време мислих. Над себе си. Мислех над вълните. И ровех из символиката на морето. “Ровех” всъщност е изключителна груба дума, която навява усещането, че съм търсил нещо със някаква злоба и упорство…Не…Просто си вървях и мислите се нареждаха малко по малко…

А на следващата вечер всичко си дойде на мястото. Всяка една откъслечна мисъл, която ме шибваше през лицето се напасваше със следващата…Става ми тъжно като видя разни хори, които гледат на морето като вода. Като на нещо неживо. Неодушевен предмет, както ни учеха едно време…Еми…кура ми ебати…Всяко нещо, което провокира чувство в теб, може да е живо. Може да носи душа. Мъртво ли е морето само защото не използва думи, за да те напсува за липсата на кураж, за слабата личност, която си? Мъртво ли е морето само защото не ползва думи, за да те похвали за усилията, които полагаш, за живота, който блика от теб? Еми…кура ми…живо е разбира се. Няма нищо мъртво. Има въпрос на преценка. Въображение. Желание да видиш живото.

А морето може да бъде толкова много неща…Толкова много…То може да е безкрая от щастието, в което можеш да гмурнеш. Може и да е океана на проблемите, към който те е страх да пристъпиш. Може да е спокойствие, може да е гняв, може да е радост, може да е тъга. Може да те залива непрекъснато и с всяка вълна да се насираш дали следващия сблъсък няма да ти е последен. А може и просто да се радваш на момента. Да правиш всичко възможно ако следващата вълна те отнесе, преди да паднеш да си доволен от това, което си направил до сега…Морето може да е толкова много неща. Как може да е мъртво?

Морето си ти ебати…Всичко, което чувстваш, всичко което искаш, всяка една твоя надежда, всеки твой страх. Всичко ще намериш там. Във синьото. Където ще си само ти, който търси какво е, и ти, който ще ти го покаже. Морето е приказка…просто трябва да се научим да четем като хората.

Странно е как за един ден, наистина човек може да се откъсне от всичко. От абсолютно всичко. Винаги съм мислел, че въпросните “Мисля да избягам за малко” са глупави клишета от сълзливи филмчета, които се включват, когато сценарият трябва да стане малко по-философски. Еми…в последните няколко години ми стана ясно, че тези работи не са само във chick филмите.

От години не бях ходил до село от ей така. Без да има някаква конкретна работа, без да има някакъв рожден ден, имен ден празник или каквото ще да е. Събуждаш се и си казваш “Еми ок…ще избягам за малко”. И с радост мога да съобщя, че наистина стана. Избягах и то с някакъв приказен кеф, който не ме беше застигал от години. Един цял ден, в който не се тормозиш за нищо, не мислиш за ежедневните глупости. Върнах с пиянски ентусиазъм в времето, когато най-голямата ми грижа беше дали ще успея да се скатая от обяд, дали вечерта ще има пържени картофи и дали най-накрая ще успеем да извършим героичният поход от отвъд моста, където принципно ни беше страх да ходим защото има кучета.

И всичко това се връща за секунди. Днес нито миг не прекарах във мислене за това какво е било; не съм се напрягал да си спомня какво съм правил. Всичко дойде с една неземна лекота, само при вида на познати хора, на познати места…всичко дойде буквално от едно дърво. Вървях си съвсем спокойно по пътечката към реката, когато видях Царската Ябълка в страни от занемарената пътечка. И тогава почувствах нещо, което не бях чувствал от 8-годишен хлапак. А именно смесеното чувство на страх и любопитство едновременно. Дървото, в чиято изгнила хралупа, живеещо нещо, което нито дишаше, нито мърдаше, но всяваше неописуем страх в детската ми душа. Нещо, което така и не разбрах какво, но колкото и да ме беше страх, като дете всеки път поглеждах все по-близо и по-близо, с надеждата или да превъзмогна страха си и да спечеля сърцето на най-красивото момиче в селото, или поне да видя какво е животното в хралупата, което със детска искреност бях кръстил змия. Еми не беше и змия, не успях да си превъзмогна страха, не успях да спечеля сърцето на красавицата… Естествено с времето логиката на дядо надделя…”змията” не беше змия, красавицата не беше красавица а 2ра братовчедка, а страхът си остана, макар да имаше логичното обяснение на възрастен. Сдухах се защото от цялата случна не бях осъзнал нищо. Дори тогава не ми беше кеф…възрастните ми бяха развалили авантюристичния дух, бяха развенчали митовете, в които толкова убедено вярвах. А всичко трябваше да направя аз.

И сега, когато след 12 години се приближих отново към вече умиращото дърво, отново усетих някакъв дълбоко заровен, едва доловим страх. Глождеше ме старото детско любопитство. Исках сам да видя, че “змията” не е змия…но нея я нямаше. В хралупата нямаше нищо освен отчупени изгнили клонки и парчета кора от дървото. Нямаше и помен от окото, което ме гледаше приканващо. Нямаше и помен от окото, зад което винаги мислех, че ако се приближа ще изкочат чифт зъби, които ще ме захапят без дори да отреагирам. Цялата хралупа сега се беше превърнала в някаква своеобразна гробница на детството ми. Един тъжен монумент на нещата, които винаги съм пропускал да разбера сам. Още по-лошо -  на шансът, който получавам винаги а пропускам заради един random букет от лесни оправдания.

Връщайки се, мислих много над това. Над миналото ми, над това какво предстои занапред, над очевидната символика в умиращото дърво. Докато умувах над всичките неща, съвсем логично си пропуснах спирката. Маршрутката ме остави на достатъчно известно място, за да е познато на всички, и на достатъчно забутано място, за да знам че НДК се намира на някъде си. Замислих се и за още нещо. Докато вървях по пътя, който трябваше да върне обратно в познатото осъзнах, че за пръв път от наистина много време, бях абсолютно сам. Нищо че имах телефон, нямаше да се обадя на никой за помощ така или иначе. Бях сам. Около минаваха хора с техните си проблеми, без да се интересуват, че аз нямам идея къде съм. Бях сам, без приятели, с които да се ебавам за състоянието си. Просто вървях убеден като дете. И всъщност беше кеф. За пръв път от години нямаше хора около мен, а на мен не ми беше кофти. Дори не ми се прибираше. Исках да не намеря НДК, да продължа по въображаемата пътека зациклил вече до болка на What if и да се прибера ,евентуално, след часове. Е не стана…с изненада открих, че наистина НДК е там където първоначално смятах. А със НДК се върнаха колите, хората, рейсовете, пътя към дома и естествено дома. Тъжно.

Утре ще ходя. Не знам как, не знам и кога, но разбрах, че ходенето ме успокоява. Помага ми да се фокусирам над себе си – нещо, което трябваше да направя преди години. А десетте километра пеш до НДК далеч не изглеждат нещо непостижимо… А вече е наистина време за промяна…

Или поне останах с впечатление, че това е една от темите по журналистика в СУ. Обожавам есета. Не знам защо, но като че ли ме освобождават. И едновременно с това ме притискат, защото рядко имам ясно обособено мнение. Особено на такива теми. Което и гениалното в случая. “Защо?” е въпрос, който може да се зададе за абсолютно всичко. Полтическо състояние, моментно физическо или психическо състояние. Може да разглежда като отделна дума, като цяло изречение. Притискаме това, че като чуя “Защо?” мога да разсъждавам над всеки един от по-горе изброените аспекти. При това без да се мъча да измисля нещо конкретно…

Защо? Еми защото така, ебати…това е въпрос, който като че ли в днешно време може да се отговори само по този начин. На 50% от хората не им се занимава да обяснят, 40% те смятат за прекалено тъп или за човек под тяхното ниво – 40% не те смятат за достоен за отговор. 5% са прекалено вглъбени в себе си, че да погледнат реалистично. Останалите 5% се намират прекалено трудно, за съжаление.

Лично аз се смятам за извадка от последните 5%. Колко съм прав обаче времето ще покаже. Факт е обаче, че едно “Защо?”, зададето в правилният момент може да промени всичко, независимо дали ще последва отговор след това. Иска ми се да вярвам, че повечето хора задават въпроса не като въпрос. Не като любопитсво, не от псевдо-уважение. Искаме се “Защо?” да се зададе като дума, която би помогнала на човека отсреща да осмисли поведението си. Лично на мен не ми дреме “защо” е станало нещо. Гледам на себе си като на човек, който се стреми да не се вкопчва в миналото и се опитва да изгради идеята си за бъдещото. А ако се вкопча в едно “защо” постигам точно обратното на това, което целя. Иска ми се шибаният въпрос просто да помогне на отсрещния. Отговор не ми е нужен стига човекът да си отговори сам и да осмисли своята позиция, своето действие и своето желание. Да осъзнае къде е сбъркал, ако е сбъркал. Да осзънае искреността на действията си. И ако тази искреност липсва, да преустанови действията си.

За мен “Защо?” е въпрос до определена възраст. Едно дете психически изпитва тази нужда, докато разбере основите на света, да се докосне до някаква мизерна степен, до това как работи всичко. Когато това дете се запознае с основата, тогава вече въпросът еволюира в една по-висша форма, която е нужна на детето, не за да изгради света из основи, а да изгради себе си. Да намери мястото си там, кой ще е не най-правилният път, по който ще поеме. Как ще живее така, че да се чувства добре, заедно с хората около него. Не приемам “Защо?” като въпрос… “Защо?” е началото на пътя към себеоснаването…

It’s actually quite strange to love music…to love something that does not have a definition that can suit everybody. A harmonious mix of sounds entwined with one another. A mix so diverse that everyone can feel something different around it…

To love “music” is one of the greatest things a man can experience. Sadly it can be quite devastating…It’s sad sometimes that one’s only connection is reduced to level of just hearing it…and that’s it. At that moment you are in such a deep connection with the music that you want to create it. You want to entwine your feelings in a sound, in a text…in a song. You want to actually put your soul in to it. But you just can’t. It’s tough sometimes…especially when you’re surrounded by musicians…

Yeah…Tomaso Albinoni’s Adagio in G minor tends to have some philosophical side-effects…